автор: Lindsey

-Припомни ми какво правим тук. – Дилан за пореден път стрелна преполовената бутилка уиски и напълни чашите. На лицето му играеше безсрамна усмивка. Много добре знаеше защо са тук. През последните няколко седмици двамата с Грег станаха почти редовни посетители на кръчмата и вече дори не привличаха толкова вниманието. Тази вечер обаче приятелят му имаше твърдото намерение да осъмне с бутилката и Дилан не можа да се въздържи да не го подкачи.
-Мислех, че е повече от очевидно – рече невъзмутимо Грег, поднасяйки чашата към устните си. Лицето му излъчваше привидно спокойствие, но една вена пулсираше на слепоочието, а погледът му бе мрачен. – Ако не си спомняш, ти сам пожела да те поканя щом реша да се напия отново.
-Трогнат съм, че не си забравил. Може би ще трябва да благодаря на мис Флеминг за тази идилична приятелска среща?
Грег изсумтя недоволно при споменаването на Джослин. В съзнанието му изплуваха фините черти на лицето й, извивките на гърдите й, вкуса на устните й… по дяволите, още усещаше копринената мекота на косата й върху пръстите си, а бяха изминали шест седмици от злополучните милувки, които си размениха на полянката. – Пий повече и говори по-малко, Дилан. Ще бъдеш много по-приятна компания, уверявам те.
-Понеже сме приятели отдавна, – рече Дилан и се ухили хлапашки, – ще се престоря, че не съм чул последното.
-Признателен съм – подметна иронично Грег, след което пресуши чашата си и се пресегна отново към бутилката.
-Но, – продължи Блекмор, все едно не го бе прекъсвал, – ще трябва да се стегнеш, друже. От няколко седмици се размотаваш насам натам като настръхнала пантера в зоологическа клетка. Кога смяташ да направиш нещо по въпроса?
Грег за пореден път пълнеше чашите им със силното парливо уиски, докато приятелят му изричаше последните си думи. Ръката му застина за момент, едва забележимо, преди отново да продължи заниманието си. – Сериозно се замислям дали да не строша бутилката в главата ти, Дилан, но все пак не си струва да хабя добрия алкохол.
Блекмор му се усмихна още по-широко. – Съчувствам ти, друже. Съмнявам се някога преди да си получавал толкова категоричен отказ от някоя жена. Всъщност съмнявам се въобще някоя да ти е отказвала.
Разбира се, Дилан преувеличаваше, но му доставяше удоволствие да дразни приятеля си. Повечето жени намираха Грег за привлекателен и той не се затрудняваше да си намери някоя, независимо дали ставаше дума за последната уличница или за дама от висшето общество. Но откакто бе срещнал Джослин Флеминг нещата се промениха. Дилан бе искрено изненадан, приятелят му не бе поглеждал друга през последните шест седмици, а не бяха малко тези, които му предлагаха компанията си. Ако някой му бе казал, че Грег ще залинее по невинна девица, току що представена в обществото, би му се изсмял. Но сега…
Той бе станал неузнаваем. В продължение на седмици след бала на Уелингтън Грег не бе жалил средства и време, за да спечели мис Флеминг. Ухажваше я, изпращаше й подаръчета и цветя, успя да се сприятели дори с баща й, направи добро впечатление на приятелките й. На практика изненада и самата лондонска аристокрация, когато поиска ръката на дамата само след две седмици познанство. Не се случваше често толкова красив и несметно богат херцог да пожелае да се ожени в зенита на младостта си, още по-малко за дебютантка. Всички бяха на мнение, че мис Флеминг не би била с ума си, за да отхвърли подобно предложение. Но тя направи точно това.
Дилан трябваше да признае, че също недоумява държанието както на приятеля си, така и на дамата. Разбира се, бе склонен да отдаде предложението за женитба на Грег като израз на гузна съвест и джентълменско възпитание, след като разбра какво се е случило през онзи далечен следобед преди шест седмици, но все пак това не беше същият Грег, който познаваше. Приятелят му винаги е бил категоричен, че не мисли да се жени поне до 35-тата си годишнина и дори тогава би го направил само заради задължението да си осигури наследник. А след като той сега бе едва на 24 и през следващите петнадесет години бъдещият му първороден син би наследил омразната за него титла херцог Девън, Дилан не можеше да си обясни докрай внезапната промяна. Освен може би, че жената му е взела ума.
Колкото до самата мис Флеминг… е, тук загадката си оставаше. Девойката несъмнено беше привлекателна. След като отхвърли ненадейно и категорично приятеля му десетки джентълмени се втурнаха да я ухажват. И въпреки всичко тя не прие нито един от тях, нито в дома си, нито извън него. Вместо това се затвори в имението на баща си, където като че ли се криеше. Дилан започваше да се чуди дали мис Флеминг чисто и просто ненавижда срещуположния пол, или наистина не е заинтересована от предложенията за брак.
Жените бяха изключително нелогични същества. А в момента той и приятелят му експедитивно се стараеха да забравят логичното мислене, заради една от тях. Колко прозаично, помисли си Дилан и даде знак на сервитьорката да донесе още една бутилка уиски, преди отново да се обърне към Грег с не особено трезва усмивка:
-Забрави я, друже. Трябва ти някоя истинска жена да стопли леглото ти, за да се осъзнаеш.
Явно алкохолът беше започнал да му действа, тъй като Грег отвърна на доброто настроение на Дилан и се засмя. – Последният път, когато реши да се погрижиш за удоволствието ми, трябваше да ремонтирам две гостни и спалнята си.
Грег намекваше за младата робиня, която приятелят му бе довел от Мароко специално за него преди около две години. Държавните дела отвеждаха Блекмор до различни краища на света и след едно от назначенията си Дилан великодушно се бе върнал с подарък.
-Фатима беше изключително привлекателна жена, обучена до съвършенство в изкуството на любовта. Не може да й го отречеш, друже.
-Не, разбира се – отвърна Грег, припомняйки си пищните форми на момичето, екзотично пълните й устни, матова кожа и черни като катран очи. Преди спомена за Фатима би извикал у него сладостни тръпки, но сега той го остави безразличен. – Освен това тя беше и ужасно ревнива истеричка. Което си е чудно след като по-рано e живяла в харем.
-Вярно, че беше малко темпераментна – призна уклончиво Дилан, което предизвика отново смеха на Грег.
-Малко?! Та тя съсипа три стаи в пристъп на ревностно заслепение. Бях на косъм от война с клана Дъглас, заради неврозата й.
-Не си ми казвал, че положението е било толкова зле.
-Ти не се застоя достатъчно, за да го направя. Всъщност какво те накара да ми я доведеш?
Дилан сви рамене пренебрежително. – Реших, че ще имаш нужда да се разсееш. Баща ти беше починал преди по-малко от шест месеца и ти бе погълнат от управлението на графството. Беше се самозабравил, друже.
Грег кимна с разбиране. – Имаше късмет, че тогава майка ми отсъстваше. Иначе вече нямаше да си й любимец.
Приятелят му се ухили. – Как й обясни присъствието на Фатима, когато се върна?
-За щастие не ми се наложи. Подарих момичето на един цигански старейшина, който минаваше през земите ми. А на майка си обясних, че съм решил да предекорирам стаите.
-Искаш да кажеш, че не е разпитала добрата стара мисис Грейвс?! – попита изненадан Дилан, говорейки за икономката на Грег.
-Разбира се, че я е разпитала. Не се съмнявам в това.
-И ти се е разминало?!
Грег изсумтя. – Мисля, че точните й думи бяха – „За предпочитане е да не водиш уличници в дома ми”.
Дилан се разсмя с цяло гърло. Неколцина посетители се обърнаха в тяхна посока.
-Знаеш ли, друже, изненадваш ме.
Грег повдигна въпросително вежда при думите на приятеля си.
-Действаш доста деликатно с мис Флеминг.
-На къде биеш, Блекмор?
-Искам да кажа ти й предложи брак!
Грег въздъхна. Дори на себе си не можеше да обясни защо бе направил подобна глупост, още по-малко на приятеля си. Преди четири седмици му се струваше логично, но не и сега. А проклетата жена не му излизаше от ума. – Не ми се говори за това, по-добре сипи по още едно.
-Човече, наистина си решил да гушнеш бутилката тази вечер! – Дилан наля отново от уискито, но не продължи темата. – А какво стана с плановете ти да се върнеш в Шотландия колкото се може по-бързо? Доколкото си спомням нямаше никакво намерение да се застояваш в добрата стара Англия.
Нещо проблесна в не особено трезвото съзнание на Грег. Как не се бе сетил по-рано?! – Прав си, приятелю, време е да се прибирам у дома. Трябваше отдавна да съм го направил.
-Да пием за това. Избий си от главата малката птичка преди отново да си се втурнал да й предлагаш брак.
-Мълчи, Блекмор.
Дилан се ухили. – Какво ще кажеш да ти погостувам?
-Опазил ме бог.
-Тръгваме на сутринта?
-Разира се, но преди това имаме малко работа.


Глух звук отекна в помещението, когато Джослин затвори рязко книгата в скута си. Остави тежкия том на бюрото пред себе си и подпря брадичка на преплетените си пръсти. В настъпилата тишина тътена на старинния часовник й се стори по-силен от обикновено, докато мислено отброи три удара. Три след полунощ?!
Обходи с поглед притъмнялата библиотека – любимото й убежище, местенцето, което винаги й носеше утеха и сигурност, независимо колко объркана, разтревожена или унила се чувстваше. С надежда се взря в масивните рафтове, препълнени с всякакви книги и украсени с дърворезба, но не намери покоя, който търсеше. Бавно се изправи и върна тома на мястото му, след което с нежна милувка прокара пръсти по твърдите подвързии.
Нищо! Празнотата бе сграбчила сърцето й и тежеше в гърдите й седмици наред. Четири ужасно дълги и самотни седмици.
Гневно разтърси глава. Глупости! Бе заобиколена от приятелите и семейството си, също и, за съжаление, от безброй досадни контета, които я изнервяха дори повече от Гренвил. За Бога, та тя се криеше от седмици в дома си!
Той бе поискал ръката й. Проклет да е. Защо го бе направил? Джослин бе далеч от мисълта, че наистина го е искал. Престореното му галантно поведение през първите дни от познанството им не можеше да я залъже. Много добре знаеше какво иска той от нея, прекалено ясно й го бе показал на полянката. Тогава какви бяха мотивите му? Защо изглеждаше толкова убедителен, докато изричаше нежните думи, поел ръцете й в своите, насред приема на лейди Бапкок? Защо през тези няколко омайни минути сърцето й крещеше „Да”, докато разумът й едва нашепваше „Не”? Къде й бе умът?!
Почти се бе поддала на необяснимото желание да стане съпруга на този мъж! Той я объркваше, хвърляше тялото и сетивата й в смут, който трудно можеше да преодолее. Винаги, когато беше покрай него, преставаше да мисли разумно, чувствата поемаха контрол над нея, а темперамента й ставаше неуправляем. Едва ли през целия си съзнателен живот бе избухвала толкова често, колкото за последните няколко седмици откакто го познаваше. Как, за Бога, Девън успяваше да извика първичното у нея само с няколко думи или дори със самото си присъствие? Тя, която бе олицетворение на търпението и добрите маниери, която никога не си позволяваше да избухва, без значение колко е ядосана, която години наред бе усъвършенствала дебелокожието си, сега се проявяваше като последната скандалджийка.
Проклет да е, че се появи в живота й! Само за няколко дни бе успял да помете добре подредения й свят, превръщайки го в хаос от чувства и недоразумения. А след това бе изчезнал, оставяйки в душата й празнота, която не беше сигурна, че може да запълни. Къде се бе запилял през последните четири седмици? Не бе очаквала, че ще се откаже толкова лесно от намеренията си. Още повече не бе очаквала, че ще се чувства изоставена, при положение, че самата тя го отпрати. Дали й беше обиден от начина, по който реагира на предложението му, хвърляйки отказа си в лицето му пред стотиците гости на приема? Или това просто бе последната капка, която преля чашата на търпението му, след като преди това безброй пъти бе отхвърляла подаръците му, след като постоянно го отбягваше или уязвяваше с презрителни думи всеки пък, когато все пак попаднеше в компанията му? Беше ли решил, че не си струва главоболията?
Нима беше стигнала до там, че да съжалява за постъпките и държанието си спрямо него?! Господи, какво ставаше с нея?! Тя нямаше намерение да се омъжва. Защо й бе да го прави? Това означаваше доброволно да се откаже от желанията и нуждите си в полза на един мъж. Никога нямаше да си позволи да изпадне до положението да се чуди коя е поредната любовница на съпруга й и дали този път той ще е достатъчно дискретен, за да не се налага да слуша приглушени шушукания зад гърба си. А това неминуемо щеше да стане ако приемеше да бъде съпруга на Девън, а и на който и да било другиго. Мъжете бяха прекалено самовлюбени, за да се откажат от собствените си удоволствия.
Все пак ако бе направила грешката да се поддаде на слабостта си и се бе омъжила за него, то нищо не му пречеше, след като й се насити, да я изостави. Не можеше да пренебрегне факта, че беше изчезнал безследно от Англия за цели пет години, като се бе върнал само заради кончината на дядо си, както и за да получи в наследство титлата херцог. А той не желаеше тази титла, тя беше сигурна в това. Не веднъж бе забелязвала с какво пренебрежение, дори презрение се отнася към положението си в обществото. Какви гаранции би имала тя, че той не би предпочел да си замине отново след година-две, а може би и след броени месеци.
Всъщност тя не знаеше почти нищо за този мъж. И щеше да е по-добре да си остане така, независимо колко нещастна се чувстваше в момента.
Може би с времето щеше да забрави за него. Може би скоро приятелите й щяха да я накарат да се засмее истински и отново да се радва на свободата си, вместо да мисли за изгубените шансове. Девън бе разбудил отдавна погребани мечти. Беше успяла да залъже близките си, а донякъде и самата себе си, че не вярва в щастливия край, нито във вечната любов, но това не беше вярно и трябваше да си го признае. Защото бе наясно, че никога не би се примирила с нещо по-малко от това, което имаха сестра й и Деймиън, а те наистина се обичаха, по начин, който не можеше да се опише, а само да се усети.
Въздъхна дълбоко и се отправи към вратата. Трябваше да се опита да поспи.
Колко ли дълго щеше да се крие в имението, да отклонява поканите на Ейми, Мелиса и Макс да се разсее навън и да пренебрегва нарастващото недоволство на баща си от меланхоличното й настроение?
И сама не знаеше.


-Чакай малко. Какво си намислил? – Въпросът на Дилан прозвуча леко завалено. Дявол го взел! Колко бутилки бяха изпили? Две? Три? Защо не можеше да си спомни? – Грег, човече, нали не мислиш сериозно да се катериш по това дърво?! Доста е височко. – Блекмор вдигна несигурно взор към короната на стария клен, но веднага сведе глава, тъй като му се зави свят.
Разтърка слепоочия, за да възвърне равновесието си и се ухили пиянски. Що за щуротия! Не би казал, че това е първото отвличане в кариерата му, но определено беше дебют за приятеля му. Колкото темпераментен и на моменти неразумен да бе Грег, никога не би предположил, че той ще предприеме подобно приключение. Често приятелят му поемаше неоправдани рискове, но никога те не бяха свързани с жени. Той бе шотландски граф, а това беше не малка отговорност, имайки предвид характерната избухливост и склонност към саморазправа на шотландците. Не би могъл да изброи и колко пъти Грег му бе помагал в опасни начинания, но все пак да отвлича девици не беше в негов стил. Всъщност тази чест Дилан отдаваше единствено на приятеля си и колега Деймиън Уиндъм, който преди около три години също така похити една девойка. Разбира се, след това се ожени за нея, но беше забавно да го дразни човек. А ето, че сега и Грег се намираше в подобна ситуация. Колко весело!
-А ти какво предлагаш? – раздразнената забележка на Грег прекъсна мислите му и му припомни, че се намират пред господарката къща на Суиндън посреднощ, планирайки отвличането на Джослин Флеминг. Триетажната сграда се извисяваше пред тях затихнала и потънала в мрак, а те стояха точно под терасата към спалнята на дамата, намираща се на втория етаж, до високия клен, по който Грег имаше намерение да се изкачи, за да стигне до стаята.
-Остави тази работа на мен – рече накрая Дилан. – Имам повече опит в тези неща.
Понечи да тръгне с поклащаща се походка към дървото, но Грег го спря. – Едва се държиш на краката си, друже – подигра му се той. – По-добре остани тук. Може да ми потрябва подкрепление по обратния път.
-И ти не си особено трезвен, приятелю – гласеше отговора. – Сигурен ли си, че не искаш помощ? Не бих казал, че досега си имал особени успехи с дамата.
-Много смешно, Дилан, – отвърна сухо Грег. – Остави на мен да се справя с твърдоглавата мис Флеминг, а ти ме чакай тук.
-Както кажеш – примири се приятеля му. – Това си е твоето отвличане.
Грег се усмихна едва забележимо, свали сакото си и нави ръкавите на ризата си, след което с уверени движения започна да се катери по дървото. Беше преценил разстоянието от терасата до най-близкия клон. Не беше много, може би малко повече от метър, щеше да се справи. Или поне се надяваше, тъй като не можеше да е съвсем сигурен в координацията си. Уискито даваше смелост, но не действаше положително на рефлексите, без значение, че беше значително по-трезвен от приятеля си.
Беше изразил увереността си пред Дилан, но съвсем не се чувстваше по този начин. Всъщност въобще не знаеше как ще се справи с Джослин. Бог му беше свидетел, че тази жена е ужасно упорита. Но така или иначе, щеше да й е доста по-трудно да го отбягва в Шотландия. Там нямаше да има къде да се скрие. Как не беше се сетил по-рано? Щеше да си спести доста седмици престой и не малко главоболия.
Успя да се прехвърли през каменните перила на терасата почти безпроблемно и с облекчение откри, че големите френски прозорци към стаята бяха отворени. Възможно най-безшумно се приближи към тях, дръпна белите дантелени завеси, които се поклащаха леко от нощния ветрец и пристъпи във вътрешността на спалнята. Дочу приглушен часовников тътен – три след полунощ. Бе направил едва няколко несигурни крачки в тъмнината, когато се спъна в една малка табуретка. Краката му се преплетоха и той се строполи шумно на пода с проклятия на уста. По дяволите! Защо жените имаха навика да запълват стаите си с множество ненужни мебели!?
Беше вдигнал доста шум и не се съмняваше, че я е събудил. Всеки момент очакваше да чуе виковете й, затова се изненада, когато тишината се проточи. Успя да намери свещ и да я запали, след което се приближи до балдахиновото легло, което намери празно. Проклятие! Дали не бе объркал стаята? Беше сигурен, че е тази. Доста усилия му струваше, за да проучи коя е спалнята й. Имаше късмет, че слугите са приказливи.
Най-накрая чу приглушените викове на Дилан, който го викаше настойчиво.
-Какво става? Каква беше тази олелия? – заразпитва го приятелят му, щом се показа на терасата.
-Остави това – пресече го Грег. – Тя не е в стаята си?
-Какво смяташ да правиш?
-Да я намеря, разбира се!
-Не мисля, че идеята е добра… - рече Дилан, но още преди да довърши Грег се бе изгубил отново в стаята. Ставаше все по-забавно.
Къде беше тя?! Грег прекоси помещението, но още преди да посегне към дръжката на вратата, чу приближаващи се стъпки откъм коридора. Остави бързо свещта, която държеше, на близкия скрин и се притаи до вратата. Няколко секунди по-късно тя се отвори…
Не й остана време дори да извика. Всичко се случи толкова бързо и неочаквано. В мига, в който Джослин пристъпи прага на стаята си, силна мъжка ръка я сграбчи за лакътя, изтръгна свещта от ръката й и я притисна към стената, запушвайки устата й. Очите й се разшириха разтревожено и викът заседна в гърлото й, но щом успя да различи чертите на нападателя си, страхът бе изместен от изненада, след това от наканена радост и накрая от гняв.
-Шшт, дребосъче, – промърмори Грег, след като Джослин го позна и започна да се извива в ръцете му. – Бъди добро момиче.
Очите й изпускаха гневни искри. Опита се да го отблъсне с ръце, но той ги улови с една ръка и ги задържа над главата й, докато тялото му я притискаше към стената. Повече не можа да помръдне. Какво ставаше, за Бога? Беше усетила миризмата на алкохол, когато топлия му дъх я погали. Той беше пиян! Какво правеше тук? Изчезваше за четири седмици, а след това се появяваше ненадейно в спалнята й в малките часове на нощта! Какво си въобразяваше? Че ще е по-сговорчива ако останат насаме в интимна обстановка!? Или просто беше прекалено пиян, за да мисли трезво!?
Джослин даде воля на недоволството си като избълва всички ругатни, които й дойдоха наум. Разбира се, единственото, което се чу, бяха приглушени вопли, тъй като той продължаваше да притиска длан към устата й, но тя бе толкова разгневена, че не я интересуваше. Отново се замята, опитвайки се да се отскубне от хватката му.
Грег се усмихна снизходително на опитите й да се измъкне. – Скъпа, не искам да те разочаровам, но единственото, което постигаш като се мяташ така, е да пробудиш желанието ми.
Тя замря под него, а Грег се засмя развеселен. Очите на Джослин се закръглиха от възмущение, после се присвиха убийствено и накрая зъбите й захапаха с всичка сила дланта му.
В мига, в който той отдръпна ръката си, Джо се нахвърли отгоре му с ругатни и цветисти обиди, без дори да се замисли:
-Ти арогантно, префърцунено, аристократично копеле! Ти … - За съжаление речникът й в тази област бе прекалено скромен, затова накрая тя изфуча недоволно и остана изправена като струна пред него, стиснала длани в юмруци, гледайки го изпепеляващо.
Грег остана без дъх, но не от болка, когато тя го захапа, нито от гняв, заради начина, по който му се нахвърли. Нищо от това не му направи впечатление, след като тя се изправи пред него само по нощница на приглушената светлина на свещите. О, тя изглеждаше невероятно очарователна в гнева си, нацупила детински устни, гледайки го с искрящ гняв, без дори да помисли да избяга от него или да се защити по някакъв начин. Сенки играеха по лицето й, а скромната й бяла нощница, загатваща извивките на тялото й, му се видя прекалено съблазнителна. Сигурно щеше да я целуне ако хладния й глас не бе нарушил настъпилата кратка тишина.
-Събуди се, Гренвил! – нареди му тя властно. – И напусни дома ми.
-С удоволствие, дребосъче…
-И не ме наричай така, по дяволите!
-… но ти идваш с мен. – Грег довърши изречението и се усмихна, тъй като на нея й трябваха няколко секунди, за да схване какво й казва, след като така рязко се вряза в думите му.
-Алкохолният делириум те е обзел изцяло, ако си мислиш, че бих тръгнала някъде с теб. Не значи не, време е да го научиш най-накрая.
Грег си помисли, че може би наистина е така, след като се бе впуснал в това отвличане, но вече беше стигнал прекалено далеч, за да се откаже. – Какво значение има, мила, вече съм тук и ще те взема със себе си по обратния път. Свиквай с мисълта докато си събираш багажа.
-Нали разбираш, че се намираш в неизгодно положение да даваш заповеди, Гренвил. Това е моят дом, ако си забравил, и е достатъчно само да извикам, за да вдигна цялата къща на крак. Не ме предизвиквай.
-О, но аз нямам подобно намерение – промълви провлачено той, докато бавно скъсяваше разстоянието помежду им. – Всъщност мисля да си тръгна необезпокояван през главния вход.
Джослин се усмихна победоносно, въпреки че близостта му я хвърляше в смут. – Какъв късмет, че поне част от мозъка ти функционира в правилната посока! С удоволствие ще те изпратя.
Грег въздъхна с престорено примирение. – Мислех, че ще се възползваш от предложението ми да си вземеш малко багаж за изпът, но щом смяташ, че не ти е нужен, може да тръгваме веднага.
Преди Джо да успее да реагира, тъй като бе онемяла от възмущение, той съкрати делящото ги разстояние с по-малко от три крачки, взе я в прегръдките си и завладя устните й в страстна, спираща дъха целувка. Неподготвена за вълната чувства, които я заляха, Джослин дори не си помисли да се съпротивлява. Езиците им се преплетоха в сладък танц и тя усети лекия натрапчив вкус на алкохол. Имаше чувството, че е чакала този миг цели четири седмици и нямаше силата да прекъсне омаята, нито желаеше да го направи. Как бе могла да забрави колко е хубаво да я целува, да е в прегръдките му и да усеща топлината на тялото му?! Толкова й беше липсвал!
Грег ликуваше, защото усещаше, че тя отвръща на целувката му с цялото си същество и страст, напълно оставяйки се в ръцете му. Думите й говореха едно, а действията и реакциите – друго. Можеше да не го харесва, можеше дори да го мрази, но всеки път щом се окажеше в прегръдките му ставаше мека като памук, податлива и отвръщаща на ласките му. А това значеше много. Нямаше да му е трудно да я накара да се влюби в него, след като вече го желаеше.
Тази мисъл го стресна. За какво му беше любовта й? Той искаше тялото и ума й, а не сърцето. Или може би не беше така… Сега не беше моментът за подобни мисли. Изгуби прекалено ценно време в спорове, а часовникът на първия етаж вече биеше четири часа. Прекъсна целувката, улови замаяния й поглед и я дари с ослепителна усмивка:
-Времето напредва, дребосъче. – Целуна я закачливо по върха на носа преди да продължи. – Трябва да вървим.
В първия момент Джо не реагира, все още усещайки устните му върху своите, но щом смисъла на думите му се избистри в съзнанието й, тя понечи да му възрази:
-Не…
Но беше прекалено късно. Грег се пресегна и грабна коприненото шалче, което бе захвърлила на стола пред тоалетката, целуна я отново, прекъсвайки възраженията й и с бързи, ловки движения запуши устата й с ефирния плат. Джослин се опита да се противопостави на това безумство, но той бе по-бърз и по-силен. Улови ръцете й и завърза и тях, този път с вратовръзката си.
Проклетата усмивка не слезе от лицето му дори, когато я метна на рамото си като чувал с картофи. Това беше възмутително! Джо се замята в отчаян опит да го спре, но той дори не залитна, само стегна хватката си и отвори вратата към коридора. Господи! Той наистина възнамеряваше да излезе през главния вход! Ако самата тя не беше жертва на покушението, би се развеселила от всичко това. По дяволите, а си мислеше, че е в безопасност в дома си! Каква заблуда! Не можеше да повярва, че се намира в подобно положение.
Грег закрачи с бодра стъпка по коридора. Беше толкова весел, че му се искаше да си затананика, но се въздържа, тъй като не желаеше да предизвиква късмета си. Скоро слугите щяха да се събудят за началото на деня и макар все още да беше прекалено рано, не бе изключено някой да подрани или да дочуе песента му. Затова ускори крачка, а когато най-накрая излезе от къщата, въздъхна с облекчение.
Свежият сутрешен хлад го обгърна и той весело си помисли, че ако някога отново се върне тук, ще си поговори с виконт Суиндън за охраната на имението. Липсата на каквито и да било препятствия по пътя му при отвличането на Джослин едновременно го радваше и тревожеше. Тя отново се размърда, но Грег не й обърна внимание, зави наляво и се запъти към приятеля си, който още не беше го забелязал, проточил врат към втория етаж.
-Ще тръгваме ли, стари момко? – Гласът на Грег прозвуча бодро и весело, а Дилан буквално се строполи от изненада при вида на приятеля си.
-По дяволите, изкара ми ангелите, друже! – укори го с усмивка Дилан и се изправи малко несигурно. В следващия момент забеляза товара на приятеля си и с любопитство огледа голите прасци на Джослин, които се поддаваха изпод нощницата й и малкото заоблено дупе. – Здравейте, мис Флеминг, – поздрави я весело той, когато тя се изви, за да го погледне и й махна с ръка. Очите й се присвиха застрашително и ако погледът можеше да говори, то определено нейният казваше: „Върви на майната си, смешнико!”, но Дилан го подмина като се обърна към приятеля си. – Предполагах, че дамата ще вземе нещо за обличане.
Грег се ухили хлапашки. – Тя не пожела, – гласеше невъзмутимият отговор, но когато Джослин се опита да го изрита, побърза да се поправи. – Всъщност нямахме време.
Дилан се престори на изненадан. – Нямахте време?! Та ти беше вътре повече от час. Което всъщност ме навежда на въпроса: от къде излезе, приятелю?
-Вратата е страхотно изобретение, трябва да призная.
Блекмор се разтресе от смях при тази забележка, но Грег го изгледа накриво и Дилан бе принуден да се спре. – А аз се притеснявах да не си счупиш врата, друже. Можеше да ми спестиш доста тревоги – рече накрая.
-Ти и тревоги? – подигра му се Грег през рамо, тъй като вече крачеше към мястото, където бяха оставили да ги чака карета. – Не мога да си го представя.