автор: Lindsey

-Време е за ставане, мис.
Аби влезе енергично в стаята и с размах дръпна завесите давайки път на есенното слънце, което освети всяко кътче от помещението. Джослин се размърда недоволно.
Притисна една от възглавниците към лицето си и измърмори гърлено:
-Остави ме да спя, Аби. Имах тежка нощ.
Прислужницата зацъка осъдително с език и отвори един от прозорците, за да пропусне септемврийския хлад в спалнята.
-Винаги си толкова трудна сутрин.
Джо отмести възглавницата от лицето си и се взря в тавана.
-Точно така! Защо тогава не ме оставиш на мира? Трябва ми сън.
-Спа достатъчно. Освен това баща ти иска да разговаря с теб.
Джослин се изправи така рязко в леглото си, че й се зави свят, което изтръгна едно проклятие от устните й. Изчака няколко мига докато леката болка в слепоочията й отмине и погледна разтревожено прислужницата си. Старата жена я гледаше с укор.
-Татко иска да ме види?! Защо? Каза ли ти нещо, Аби?
-Не ме гледай с тези тревожни очи, мило дете, не знам нищо. Рано сутринта пристигна писмо от майка ти до графиня Силвърли. Трябваше да ти приготвя багажа. Виконта е наредил веднага да се прибереш вкъщи.
Джослин изпусна бавно въздуха от дробовете си и отново си пое дълбоко дъх преди да заговори. Трябваха й няколко мига, за да събере мислите си.
-Може би положението не е толкова зле – продума като на себе си. – Щом татко не е изпратил лично писмото. Нито е настоял да ме събудят. Какво мислиш, Аби?
Прислужницата й присви очи и постави ръце на кръста си.
-Мисля, че се чувстваш дяволски виновна за нещо и ще ми кажеш веднага какво е то.
Джо въздъхна страдалчески и се строполи отново по гръб на леглото, покривайки лицето си с възглавницата. Приглушения й глас долетя изпод нея:
-Нищо не съм направила! Остави ме да поспя, трябва да събера повечко сили за срещата с татко. Знаеш колко виновна може да ме накара да се чувствам без значение дали съм се провинила или не.
Аби изтръгна възглавницата от ръцете й и почти я изрита от леглото.
-Нямам намерение да карам виконта да чака нито минута повече, нито ти ще го направиш, млада госпожице. Освен това ще ми кажеш какви каши си забъркала снощи, та баща ти прекъсва гостуването ти у семейство Стоун и защо трябваше да се разправям с приятелките ти, които искаха да те будят посред нощ.
Очите на Джослин се разшириха тревожно. Съвсем бе забравила за Ейми и Мелиса. Забърза се към вратата с намерението да говори с тях, но Аби я изпревари препречвайки входа на спалнята.
-Никъде няма да ходиш, малката. За Бога, къде ти е умът, та си се затичала към вратата само по нощница?
Джо се намръщи на прислужницата си, но се отказа да спори с нея. Аби беше права. Не трябваше да кара баща си да я чака. Бог й е свидетел, че той бе способен да си съчини какви ли не ужасни неща за случилото се на бала у Уелингтън. А това не бе в нейна полза.
-О, добре, помогни ми да се облека. Само ще оставя бележка на Ейми и Мелиса, и може да тръгваме.
Старата жена понечи да заговори, но Джослин я прекъсна решително:
-Не! Без повече приказки. Ще ти разкажа по пътя към къщи.
Двадесет минути по-късно Джослин се настани в каретата с герба на графовете Силвърли, напускайки лондонската къща на Стоун. Когато влезе в изискано обзаведеното купе и вратичката се затвори след нея, буца заседна в гърлото й. Беше се сбогувала с графинята и бе написала няколко реда на приятелките си, тъй като никоя от тях не бе станала. А Аби очакваше своите отговори.


Джослин обичаше дома си. Имението Суиндън се намираше в югоизточната част на Лондон, далеч от градската шумотевица и по-близо до провинциалната природа и спокойствие. То беше нейния остров, обграден от красиви градини и гори, убежище, на което винаги можеше да разчита. Не си представяше, че би могла да живее някъде другаде. Радваше се, че се прибира у дома.
Разбира се би предпочела да не й се налага да обяснява на тираничния виконт Суиндън защо бе побягнала през глава от бала на Уелингтън, при това привличайки прекалено много любопитни погледи.
Не се съмняваше, че това е причината да се намира сега пред портите на имението. Предполагаше какво ще й каже. Че се е държала детински, недостойно. И щеше да й поиска обяснение. А тя не можеше да му го даде. Как би могла да обясни на баща си, че здравомислещата му и винаги разумна дъщеря се е скрила в библиотеката и е допуснала един напълно непознат да я покори с целувките си?
„Да се пържиш в ада дано, Гренвил! Чумата да те тръшне, проклетнико, ще си платиш за това!” Помисли си безсилно Джослин, докато един прислужник й помагаше да слезе от каретата. Благодари му машинално и без да изчака Аби се отправи с твърда крачка към дома си.
Господарската къща бе масивна постройка на три етажа, построена във вид на четириъгълник с две крила. Липсваше бална зала, характерна за големите домове, но това напълно се вписваше във вкусовете на Джослин. Също като баща си тя не харесваше тълпите и превзетостта съпътстващи подобни събития. Нейна страст бяха книгите и ездата. Виконта великодушно бе позволил на дъщеря си да разполага със собствена богата библиотека и дори я насърчаваше, купувайки й книга при всяко свое пътуване по работа. Джо осъзнаваше, че е късметлийка, тъй като повечето бащи предпочитаха малките им момиченца да се научат на бродерия, музика и добри домакински умения. А тя имаше свободата да се интересува от литература, философия и право. Освен това виконта не й бе отказвал почти нищо. Тя беше неговото малко момиченце и той се грижеше да не й липсва каквото и да било.
Естествено Джо се бе постарала да заслужи всеки подарък или привилегия – чистокръвният й арабски жребец Уенуърт, пътуванията в Европа, красивите рокли и бижута. А и не би могло да бъде другояче, баща й умееше освен да дава и да изисква – обноските и маниерите й трябваше да са безупречни, обучението й в домакинските и светски умения – на най-добро ниво.
Джослин постигна много за своите осемнадесет години. Помагаше на майка си, виконтеса Суиндън, в управлението на имението, както и на баща си в счетоводните сметки, държеше се като истинска дама, желаейки родителите й да се гордеят с нея. И бе сигурна, че те се гордеят, но виконта не преставаше да очаква все повече и повече, а Джо се бе уморила да бъде безгрешна.
В интерес на истината трябваше да признае пред себе си, че никога не е била такава. Просто се опитваше да поддържа илюзията, за да е баща й доволен. А сега, след толкова усилия да бъде перфектната дъщеря, бе на път да се провали с гръм и трясък. И то заради един ужасен нахалник.
-Здравей, Майлс – поздрави Джо, след като влезе в антрето и позволи на иконома да вземе пелерината й.
Възрастният мъж, служител на семейството от десетилетия, я посрещна с една от невъзмутимите си, редки усмивки.
-Добре дошли отново у дома, мис.
Джо го погледна дяволито, извивайки лукаво устни. – Много ли ти, липсвах, Майлс?
-Ужасно, мис – гласеше отговорът, пропит с авторитет, който единствено икономът им можеше да вложи в подобно изявление.
Джослин се засмя развеселена. – Толкова ужасен ли беше виконтът, докато ме нямаше?
-Не повече от обикновено, мис.
-Смили се над господарката си, Майлс, и се наведи. - Възрастният мъж изпълни желанието на Джослин и се наведе към нея. Тя го целуна по бузата и се усмихна на невъзмутимото му изпито лице. – Радвам се, че съм си у дома.
-Аз също, мис.
Джо свали елегантната сатенена шапка от главата си, която подхождаше идеално на тъмно зелената й рокля с висока яка, и се зае да махне и белите памучни ръкавици.
-Къде е майка ми, Майлс?
-Виконтесата е в разсадника. Опитва се да вдъхне живот на китайските рози.
-Нима отново са клюмнали?
-За съжаление, мис. Майка ви казва, че не се поддават на грижите й, въпреки всичкото внимание, което им отделя.
-Майлс, прати някого да помогне на Аби с багажа. Аз ще поздравя виконта. Той е в кабинета си нали?
-Да, мис, но…
Джо не даде възможност на иконома да довърши думите си, а се втурна към въпросното помещение. Докато стигне до кабинета на баща си, разположен зад голямото стълбище водещо към горните етажи, Джослин се зачерви и задъха. Спря се пред вратата, приглади гънките на роклята си, прибра няколкото кичури, които се бяха измъкнали от стегнатия семпъл кок, пое дълбоко дъх и натисна бравата.
-Татко, прибрах се!
Джо се закова на мястото си, а усмивката замръзна на лицето й. Очевидно бе прекъснала баща си, който приятелски разговаряше с… Уилям Гренвил! Струваше й се, че сънува ужасен кошмар. Нима наистина завари двамата да се смеят и шегуват?!
Грег мигновено извърна глава към вратата щом чу гласа й. Мис Флеминг го гледаше в почуда с големите си лешниково кафяви очи. Изглеждаше елегантно и очарователно в сатенената си рокля и с леко зачервени бузи. Няколко кичури коса се бяха изплъзнали от строгата й прическа, придавайки й закачлив младежки вид. Гледката го омагьоса. Забравяйки за миг, че не са сами той впи очи в нейните и се изправи за поздрав.
-Мис Флеминг.
Тя не помръдна, нито проговори. В този момент виконта се намеси строго.
-Поздрави госта ни, дъще.
Джослин се опомни, стисна устни, за да възпре острите си думи и направи реверанс.
-Херцог Девън.
Грег усети негодуванието й и това предизвика хлапашка усмивка на устните му. Очите й го изгаряха изпепеляващо, но това никак не го подразни, напротив – разбуди жаждата му за предизвикателство. Щеше да му е приятно да спечели тази непреклонна жена. Много приятно.
Джослин имаше голямото желание да избяга от стаята, но възпитанието й не й го позволяваше. Изпъна рамене и отмести поглед от нежелания гост, като се обърна към баща си.
-Извинете, че ви прекъснах, татко. Разбрах, че сте искали да говорите с мен. Може би трябва да се върна в по-подходящ момент.
Бе готова да отстъпи към вратата, но плътния чувствен глас на херцога я спря.
-Моля останете, мис Флеминг, аз тъкмо си тръгвах. Виконт Суиндън, благодаря за отделеното време.
Грег подаде ръка на виконта, който я пое приятелски и се засмя. Джо премигна невярващо.
-За мен беше удоволствие, Девън. Ще ви очакваме утре сутрин. Едно мъжко рамо ще ми е от полза. Дъщеря ми е добър ловец, но все пак е жена.
Лов?! Баща й беше поканил херцога на лов?! Какво ставаше тук, за Бога? Възклицание се изплъзна от устните на Джо и двамата мъже се взряха в нея въпросително. Тя се почувства неловко и реши, че трябва да каже нещо:
-Горите на Суиндън винаги са били едни от най-подходящите за лов по това време на годината. Освен това са много красиви. Надявам се да ви харесат, херцог Девън.
Усмивката се върна на лицето на виконта.
-Утре ще имаш възможност да му покажеш горите на имението, дъще.
Джослин пребледня едва забележимо, а Грег едва сдържа усмивката си.
-Аз?
-Разбира се! Горкото момче ще съжали, че е приел поканата ми, ако трябва да търпи единствено моето присъствие.
Грег се засмя:
-Ни най-малко, сър.
-Не ме баламосвай, младежо – отвърна насмешливо виконта. – Ето това съкровище, дъщеря ми, е причината да дойдете. Не отричайте. Джослин, изпрати херцога.
Грег и Джо напуснаха кабинета в пълно мълчание. Херцогът с интерес следеше движенията на Джослин, която упорито бе стиснала устни и вирнала брадичка. Не го погледна нито веднъж и Грег предположи, че тя едва ли ще му проговори, но когато стигнаха до антрето „малката” мис Флеминг внезапно се извъртя към него, заби малкото си пръстче в гърдите му и го изгледа гневно.
-Какво си мислите, че правите, по дяволите?
Грег нежно поднесе ръката й към устните си с галантен жест. Забеляза как пламъкът на гнева в очите й бе изместен от смущение и се усмихна, когато тя леко се разтрепери. Значи все пак не беше безразлична към него. – Ухажвам ви.
Очите на Джо се разшириха при това нахалство. Той имаше наглостта да я ухажва? Пренебрегна сладостната тръпка, която премина през тялото й при докосването му и рязко издърпа ръката си.
-Много глупаво от ваша страна. Можете да си спестите усилията. Не сте ми приятен, Гренвил.
Джо очакваше, че той ще си тръгне. Все пак достатъчно ясно и категорично му бе показала, че не се интересува от него. Като джентълмен той бе длъжен да се оттегли и с повечко късмет не би се върнал на следващата сутрин.
Ето защо, когато вместо това той я притисна в прегръдките си, Джослин бе толкова изненадана, че не можа да реагира. Зелените му очи приковаха нейните и тя бе безсилна да се съпротивлява.
-Не мисля така, дребосъче. Ти ме харесваш.
Думите му изтръгнаха Джо от омаята на погледа му и тя се смръщи, опитвайки се да се измъкне от прегръдките му. Но той не я пускаше. Беше я притиснал здраво към гърдите си и тя почти не можеше да помръдне. Отказа се да се бори с твърдите му като стомана ръце и вдигна отново лице към неговото.
-Пусни ме, Девън! Веднага!
Но той само й се усмихна. С всезнаеща и хищническа усмивка, която я накара да изтръпне. Нещо й подсказа, че ще я целуне. За Бога, не! Ако го направеше тя бе загубена.
-Не си и го помисляй, Гренвил – изсъска Джо, но малко несигурно. – Само да посмееш…
Грег не я остави да довърши, покорявайки устните й със страст и устрем, които отнеха цялото й желание за съпротива. Джо просто се отпусна в ръцете му и отвърна на целувката почти несъзнателно и с плам, който учуди дори самата нея. Всяка мисъл отлетя от главата й освен една – колко хубаво беше да я целува!
Той отдели устни от нейните за момент и се взря в нея настоятелно.
-Наричай ме, Грег.
Джослин го погледна объркано, забравила за гнева и смущението си.
-Но името ти е Уилям Гренвил.
Грег се наведе отново към нея. – Уилям Грегъри Гренвил. Ако трябва да сме точни. – Докосна устните й със своите за частица от секундата и се отдръпна. Джо почти забрави за какво говореха, но дрезгавия му шепот преди да я целуне повторно й припомни. – Ненавиждам първото си име.
Дискретно прокашляне ги прекъсна няколко мига по-късно. Майлс ги гледаше невъзмутимо с изправена и авторитетна стойка, като че ли изчаквайки да приключат и да му обърнат внимание.
Джо почти подскочи в ръцете на Грег и се откъсна от него, а гъста червенина изби по бузите й. Искаше й се да потъне в земята от срам, а той се усмихваше. Какво нахалство! Усети как гневът отново се надига в гърдите й измествайки възбудата.
-Майлс – Джо изпъна рамене и се опита да спре треперенето на краката си.
-Мис.
-Херцогът си тръгва – продължи тя с по-твърд глас, след което се обърна към Грег с изпепеляващ поглед. – Сбогом, Девън. Надявам се да не ви видя повече.
-Довиждане, мис Флеминг. До утре сутрин – възрази той.
Вратата се хлопна зад него и Джослин въздъхна с облекчение. После обаче се сети, че не е сама и погледна към иконома, който продължаваше да стой до нея в очакване.
-Какво има, Майлс?
-Мис Стоун и мис Бакман ви очакват в малката приемна, мис. Поднесох им чай и сладки.
-Благодаря ти. Много предвидливо от твоя страна. Веднага отивам при тях.
Джо се зарадва, че приятелките й бяха дошли. В момента се нуждаеше точно от един дълъг успокоителен разговор с тях. Трябваше да проясни мислите и чувствата си, защото всичко бе толкова объркващо.
Но не мислеше, че чаят ще е достатъчен.
-Майлс?
-Да, мис.
-Нареди да ни поднесат и ябълков ликьор. – Замълча нерешително, но след миг продължи. – И, Майлс. Не си видял нищо!
-Абсолютно нищичко, мис – съгласи се възрастния мъж и изкриви устни в лека, заговорническа усмивка.
Джослин му се усмихна на свой ред.
-Благодаря.


-По дяволите! – възкликна Ейми разочаровано. – Искаш да кажеш, че докато ние те чакахме тук на чай и курабийки, ти си чезнела в прегръдките на новия лорд Девън?! И то само на няколко метра от нас? Не мога да повярвам, че съм пропуснала това!
Мис Бакман обичаше клюките. Те бяха нейната слабост, стига да не беше част от тях. А да пропусне нещо толкова интригуващо като това да види праволинейната си приятелка в страстна целувка с мистериозния херцог, беше истинско мъчение за нея. Бе преживяла факта, че е изпуснала началото на интригата между двамата на бала на Уелингтън, но да й се изплъзне и продължението, при това под носа й? Това вече беше прекалено.
-Не чезнех в прегръдките му! – разпалено възрази Джослин. Познаваше Ейми и знаеше, че тя говори така от разочарование, но не й хареса определението, което приятелката й даде за събитията. Още повече, че то бе съвсем близо до истината. – Проклетникът се възползва от един единствен миг на невнимание от моя страна, който никога повече няма да се повтори. – Заключи накрая с по-умерен тон и отпи от чая си, солидно подкрепен от ябълков ликьор.
Ейми повдигна вежди със скептицизъм, а Мелиса я изгледа с любопитство:
-Херцогът те ухажва?
Джо изсумтя. – Не бих оприличила държанието му като ухажване. Той е просто един арогантен благородник, който смята, че всичко му принадлежи по право. Очевидно ме счита за поредния трофей в колекцията си.
Мелиса поклати недоверчиво глава, което припомни на Джослин, че приятелката й е доста по-романтична натура, отколкото даваше вид. Или може би по-наивна. Не бе сигурна. В някои случаи мис Стоун бе загадка дори и за нея.
-Не можеш да си сигурна – каза й Мелиса с блеснали очи. – Според мен той те ухажва. Сам ти го е казал.
-Думите са едно, а действията – друго, Мел, – възрази Джо. – Гренвил си търси жена, която да топли леглото му, а не съпруга. Да беше видяла арогантната му усмивка, щеше да се съгласиш с мен.
-Снощи видяхме една негова усмивка, която определено можеше да мине за такава – обади се Ейми.
Джослин усети лукавост в думите на приятелката си и я стрелна въпросително с поглед.
-Не ме гледай неразбиращо, Джо. Ти се появи от въпросния коридор с гръм и трясък, боса, очевидно разгневена и напусна по същия зрелищен начин. А Девън вървеше точно след теб в изключително добро настроение.
Джо изстена задавено. – Колко зле е положението? – осмели се да запита накрая.
-О, нищо непоправимо – побърза да каже Мелиса с вечния си оптимизъм, но Ейми поклати глава.
-Половин Лондон е наострил уши за годежа ви.
-Но това е нелепо! – възкликна Джослин. – Нима всички са се побъркали!? Та аз не мога да го понасям! Не го ли показах достатъчно ясно?
-Говорим за английската аристокрация, Джо. Те просто си умират да създават и развалят романтични връзки. Те дишат и се хранят с чувствата, разделите и годежите на останалите. А ти, дъщерята на виден благородник, част от скандално трио и мистериозният херцог Девън, наследник на наскоро починалия Бригам Гренвил, появил се от нищото, им давате предостатъчно материал за приказки.
-Всичко това ще отшуми – опита се да се успокои Джослин и пое дълбоко дъх. – Просто няма да давам поводи за подхранване на клюките и скоро ще забравят.
-Но нали херцогът те ухажва? – държеше на своето Мелиса.
-Не ми се иска да те разочаровам, Джо, – нададе глас и Ейми. – Но Девън доста красноречиво показа интереса си. От това, което подочух, той не е свалил поглед от теб цялата вечер. Всеки мъж осмелил се да те приближи е усетил присъствието му. Той е Девън, лорд на едно от най-влиятелните херцогства в Англия, малцина биха се изпречили на пътя му.
Джослин се облегна безпомощно назад в креслото си, въздъхна и закри очи с ръце. – С какво заслужих това?
-Надявам се поне да се е целувал добре – отрони с лека усмивка Мелиса в настъпилата тишина.
Джо я изгледа с недоумение, но внезапен смях се надигна в гърдите й. Господи, той наистина се целуваше добре! И това бе единствената й утеха за преживяното. Трите избухнаха в неудържим кикот, който достигна до чувствителното ухо на Майлс, минаващ по коридора и извика още една от редките му усмивки. Трябваше да внимава, помисли си той и отново стана сериозен, можеше да му стане навик. А никой уважаващ себе си иконом не се хилеше.
-Би ли ми подала чая, Ем – помоли няколко минути по-късно Джо, когато и трите се бяха поуспокоили. – Трябва ми нещо за нервите.
-Разбира се – съгласи се Ейми, но подмина каната с чай и натика в ръцете на Джослин бутилката с ябълков ликьор. – Това ще свърши по-добра работа.
Джо рядко пиеше алкохол, почти никога, и предпочиташе леките и сладки напитки като вино и ликьор. Затова се вгледа нерешително за момент в кехлибарената течност, притегли наум ситуацията и реши, че още една чашка няма да й навреди. И пред почти смаяните погледи на приятелките си си наля втора щедра доза.
-Дано си права – отвърна с надежда Джослин, поднасяйки чашата към устните си. – Не разбирам с какво привлякох Гренвил. Мога да се закълна, че съвсем успешно играех ролята на жена незаинтересована от противоположния пол.
-Ти си млада, красива, интересна, – започна да изброява Ейми без да се смущава от недоверчивото изражение на Джослин. – Това е предостатъчно.
-Наистина ли си очаквала, че хладното ти и дистанцирано държание ще е достатъчно, за да отблъснеш всеки ухажор? – попита почти наставнически Мелиса.
-Надявах се! И определено успявах преди да се появи той – рече Джо с ядна нотка.
Ейми се ухили леко подигравателно. – Ако не се беше появил, сега щеше да си в дома на Стоун сред купища цветя и картички, а баща ти щеше да е обсаден от най-малко десетина джентълмени желаещи ръката ти.
-Преувеличаваш, Ем.
-Ни най малко – възрази мис Бакман и отметна с привичен жест тежките си кестеняви къдрици. – Маниерите ти у Уелингтън не произведоха желания от теб ефект. Напротив. Едва ли бих преувеличила дори ако кажа, че на повече от десетина благородници им се иска да са на мястото на Гренвил, т.е. кандидати за ръката ти.
-Нима твърдиш, че трябва да съм благодарна на херцога?! – попита скептично Джослин.
-Именно.
-Дори и да си права, в което се съмнявам, – подхвана Джо и вдигна предупредително длан преди приятелката й да успее да възрази, – бих предпочела тълпата пред Гренвил.
Приятелките й се намръщиха неразбиращо и Джослин се принуди да поясни. – С другите поне щях да се справя лесно. Татко щеше да бъде предоволен от възможността да откаже на всеки един от тях. А херцогът успя някак си да му влезе под кожата. Как да се справя с това?!
-Наистина не съм очаквала баща ти да одобри когото и да било за твой съпруг – каза замислено Мелиса. – Още помня колко кандидати за ръката на сестра ти отхвърли.
Джо се усмихна носталгично. – Точно това имах предвид. Сесилия изкара цял сезон преди да срещне граф Уинчестър. А татко със сигурност щеше да отхвърли и неговата кандидатура ако не беше изправен пред свършен факт.
Джослин бе карала сестра си да й разказва безброй пъти за събитията довели до сватбата й с Деймиън Уиндъм. И Сесилия нямаше нищо против. Тя с удоволствие споделяше всяка подробност свързана с отвличането си по грешка, станало причина за случайното им запознанство, както и за редицата приключения, които последвали, за да може сега да носи титлата графиня Уинчестър. Историята бе като извадена от страниците на роман. Сесилия от малка мечтаеше за опасности и героични постъпки, затова Джо не се учуди, че именно по подобен необичаен начин сестра й си избра съпруг.
-Още ли посреща зет си с кисела физиономия? – попита весело Ейми.
-Можеш да се обзаложиш. Макар сестра ми да е щастливо омъжена за Деймиън от три години, татко продължава да мърмори за начина, по който бе осъществен този брак. Съмнявам се, че според него има мъж достатъчно добър за мен или Сесилия. Но все пак се умилява всеки път щом види внук си.
-Не се и съмнявам – рече с усмивка Мелиса. – Матю е най-очарователният двегодишен джентълмен, който съм срещала.
-Права си – съгласи се Джо. – Племенникът ми е страхотен. Очаквам с нетърпение гостуването на Сесилия и Деймиън за Коледа. Малкият пакостник ми липсва.
-Може би тази година ще посрещнеш празниците като херцогиня Девън – подхвърли със закачка Ейми.
Джослин демонстративно се огледа за нещо, с което да замери приятелката си, но не предприе действия. – Не ми се подигравай, Ем. По добре ми кажи какво успя да научиш за Гренвил. Сигурна съм, че твоят характерен нюх за клюки не е останал безучастен и си се постарала да се снабдиш с информация за херцога.
Ейми се подсмихна заговорнически. – Разбира се, че се постарах. Чудех се кога ще попиташ. Ако Аби не беше толкова досадна отдавна да съм ти разказала.
-Е? – подкани я Джослин. – Кой е Уилям Гренвил?
-Не съм сигурна дали ще мога да отговоря – отвърна малко унило Ейми, но не остави време на Джослин да задава повече въпроси. – Очевидно е новият херцог Девън, макар никой да не е очаквал. Покойният лорд Бригам Гренвил е имал само една дъщеря и нито едно извънбрачно дете. Съпругата му е починала при раждането. Отрекъл се е от дъщеря си преди повече от 25 години защото се е омъжила против волята му. Бил е един проклет стар мърморко. Поддържал е връзка само с адвоката и племенника си – Кенет Гренвил, за който се е предполагало, че ще наследи лорда.
-Тогава от къде се взе Уилям Гренвил?
-Точно там е загадката. Според някои Уилям е внукът на стария лорд. Предполагат, че на смъртния си одър Бригам Гренвил е простил на дъщеря си и е оставил богатството си на сина й. А според други новият херцог е извънбрачен син на лорда, пазен в тайна до смъртта му. Естествено никой не може да бъде сигурен. Старецът е бил отшелник, нямал е приятели и едва ли е споделял с някого освен с адвоката си. Единственото, което се знае е, че преди години при него е живяло момче – Уилям, лордът го е образовал, но не е обявил каква е връзката му с него. На 19 години Уилям напуска Англия и не се връща. Това е станало преди пет години.
-Появява се от нищото и изчезва в нищото за пет години?!
-Именно.
-Все някой трябва да знае кой е той и къде е бил досега.
-Разбира се – съгласи се Ейми. – Дилан Блекмор би трябвало да знае нещо.
-Мъжът, с когото видяхме Гренвил у Уелингтън?
-Същият – рус, висок, атлетичен, с кафяви очи…
-И вечна усмивка – допълни Мелиса.
Джослин се разсмя, приятелките й бяха непоправими. – Помня как изглежда. Нима мисис Бейкър не е успяла да измъкне нищо от него?
Ейми и Мелиса поклатиха глави в синхрон. – Нищичко – отвърна Ем. – Не се е огънал нито за миг пред мисис Бейкър. А това си е истинско геройство, знаеш го. На всички въпроси е отвръщал със заговорническа усмивка и мълчание. Потвърдил е, че с херцога са приятели от дълги години и препоръчал на любопитните дами сами да попитат Девън за всичко, което ги интересува.
-О, Блекмор ми допада! – засмя се отново Джо. – Знаел е, че едва ли някой ще се осмели да попита лично херцога.
-Гренвил беше като буреносен облак почти цялата вечер – съгласи се Мелиса.
-Но всъщност не знаем нищо за него освен очевидното – че е богат, красив и арогантен – заключи накрая Джослин и отново отпи от ябълковия ликьор.
-Може би утре ще разбереш повече от самия херцог – предположи Мелиса весело. – Каза, че баща ти го е поканил на лов в имението.
Джо изпъшка страдалчески и изгледа приятелката си накриво. – Не ми напомняй, Мел. Опитвам се да забравя, че утре сутрин ще трябва да развличам този нахалник.
-Ще ти трябва подкрепление – подхвърли обнадеждено Ейми.
-Разбира се, че може да дойдете – покани ги веднага Джослин. – Макар да знам, че по-скоро желаете да задоволите любопитството си, отколкото да ми помогнете.
-Обиждаш ни, Джо – заяви леко обидено Мелиса, но Ейми само се усмихна широко.
-Няма да е зле и да говориш с Макс – подхвърли Ем. – Горкият. Миналата вечер така посърна под обвинителния ти поглед.
Джо съвсем бе забравила за Макс. Не бе имала намерение да го порицава толкова строго макар до известна степен да бе заслужил гнева й. Събитията бяха объркали мислите и чувствата й. Трябваше да му се извини. Точно така. Щеше да му напише едно малко извинително писмо.
А може би не? Джо се замисли за момент осенена от една идея.
-Дали ще се чувства достатъчно гузен, за да се присъедини към нас утре сутрин?
Приятелките й се спогледаха. Мелиса се разтревожи:
-Не съм сигурна, Джо. Знаеш колко старателно Макс отбягва баща ти.
-О, знам, разбира се – отвърна Джо и устните й потръпнаха в доволна усмивка. – Но сега ми е длъжник.