на Дора Габе
Земята е във
предродилна болка,
понеже с огнената жар
наливат се житата.
Пече се Хлябът!
Възпяват славеите
тази благодат.
Под изподраните ръце
на онзи неуморно-бдящ човек
пулсира черноземът...
И всяка капка дъжд е
глътчица надежда.
От красотата е останало
„ раздрано расо”...
Единствено трудът
се бърчи мъковечно по челото
и вместо сладост –
залъкът пресяда...
От жал, очите големеят,
смалява се душата на човека,
ръцете си,
за да протегне...
А Хлябът се пече!
По прежному
наливат се житата.
Щурците ги възпяват.
Светулки бдят над тази благодат,
но немощта е светлината им
пред мрака,
(под чийто нокти жито е заседнало,
като изгубена душа,
каято търси място за спасение...)
А Хлябът се пече... и ... с него -
онзи същият Човек.
Разхлажда го единственно потта.
Мая Златева, 2003