автор: timon

Защото отминаващата ми семейност
прибра във точка приказните феи.

И те отлюспиха последната искрица,
след нея измълчан е всеки порив
Защото в левия ъгъл се смеят любовните паяци
със целия абсурд, изхлузил се от пръста.
С крещящо име и със вечно празни празници.

Разпаднаха се жалките компромиси,
окочили на крив пирон ненужна обич.
И защото не спряхме да чупим
тухла по тухла – димът си остана понятие.

Само луната във сиво процежда
със тънките нишки обратния образ.
По лъчите й пише, че носи утеха,
но студени са пръстите, други са думите.
И защото едно ни остава в очакване
с две ръце, пребледнели навиваме спомени.
И със тихи очи премълчаваме