автор: kolebin

Отдавна си искала баба Мита сиромашка кравица, една козичка. Дошъл хабер, ама от онуй проклето село, дето е накрай Балкана – там продавали убава коза. Въртяла се тя като патка из мъгла, блъскала си ангелите три дни и три нощи и нищо не измислила.
Добре, ще се добере до козичката. Мъж се иска за пазарлъка, та да е сичко като хората. И този трап ще прескочи. А как да я докара? Ще я подкара, колко са трийсет-четирийсет километра – ама да се знаеха.
– Човеко, чужда коза да водиш, то е мъка непосилна. Тя към свойта къща тегли, назад, аз пък напред – края му няма да се види. Накрая си рекох: Ще да дойда, пък к,вото стане.
– Няма страшно, ще купим козата и ще я докараме! – сърдечно откликна Кирил. – Кога потегляме?
– Сега! – отряза загорялата за козичка баба.
Брей, че проклетия, уж три нощи не мигвала.
– Сега? Ами-и добре!
Сетне даде ядни разпоредби:
– Ти, с гадинката в пазвата – към колата! И без приказки!

И други села си имаха горен край и своя спирка за Рижи кокетки. Та и Кирил огледа природни красоти, които хич не го вълнуваха. Габи пророни още сълзици, на него му се посви сърцето, но собственоръчно пое и пусна на воля рижото кученце. Види се обръгнало, то се поизтръска и безгрижно задвижи шарнирчето. "Ама че веселяче, остава да ни помаха!" – Кирил се огледа гузно, поизчетка гузна съвест с извиненията, дето всеки си има при нужда, сетне решително загърби гадинката, барабар с угризенията.
– Хайде, работа ни чака!
Тъй де, пазарлък, работа сериозна и за мъже с опит.
Всичко на тоя свят е относително. Кирил знаеше хора, дето попиляваха хиляди и оченцето им не мигаше. Но едно е лесни пари да потрошиш – както дошли, така изфирясали. На баба Мита шейсетачето левче по левче бе кътано, от залък трохи бе делила. Толкоз вървяли и тия добичета, козите – по шейсет лева. Ако пък смъкне десет, те това ще е мъж на място! Година и отгоре ще го поменува.
Намериха човека, видяха сиромашката кравица. Коза като коза, рогата и с жълти очи. Името ù – Светлана, щото катранено черна. Какво да ù гледа, Кирил не знаеше.
– Как е с млякото? – попита, колкото да се обади.
Добре била! Стегна се за голямата битка.
– Хм, а колко ù искаш?
– Ами, петдесет лева! Добра коза е, заслужава ги.
А бе, тия хора понятие от нищо си нямаха! Къде е оня ми ти сук, арабският? Ще се оглеждат като пехливани на тепих. Щото цената според човека върви и не е пазарлък, а удоволствие цяло. За добиче като туй, поне три часа щяха да откарат, от уважение към него и към тях си. А тука – петдесет! Докато отвори уста, баба Мита ги тикна в ръката на човека.
Прибраха се, оставиха баба Мита и църната ù Светланка.
– Да живейш сто гудини и да пубелейш кату Стара планина! – пожела му тя на прощаване.
Щото койту навреми дава, двойно давал. А бе, и по-късничко да бяха тръгнали, пак навреме щеше да е!
– Уф, умирам за сън! – Кирил не поглеждаше Габи, нито тя него.
Знаеше си той – ще му се стъжни живота и не за ден-два. Ама и тук не позна. Защото Габи, цялата грейнала, сочеше нагоре към двора им.
– Гледай! Гледай кой ни посреща!
Погледна и не повярва на очите си – до Нинджи, не друг, а Рижата гадинка френетично товареше шарнирчето си. Пустата му въртиопашка, най-много им се радваше тя.