~ 3 ~
Почти час бе нужен на Джо, за да възвърне душевното си спокойствие и да погледне по-оптимистично на положението.
Шушуканията бяха затихнали, любопитните погледи – намалели и дори досадниците, които ги преследваха от началото на вечерта бяха оредели. Обстановката отново бе спокойна и предвидима.
Подиумът за танци беше претъпкан и Джослин се радваше, че не е сред танцуващите. Приятелките й бяха получили много покани за танц и повечето от тях – приели, но Джо отклоняваше и най-малкият намек в това отношение. Рядко се отдаваше на това удоволствие, тъй като то не бе сред любимите й занимания. Затова посрещаше с невинна усмивка изненадата и объркването на всеки направил грешката да я помоли за танц, като с удоволствие забеляза, че все по-малко мъже се осмеляваха да я заговорят. Последното нещо, за което бе дошла беше да си търси съпруг и нямаше намерение да окуражава когото и да било.
Успехът на Ейми и Мелиса бе забележителен. Едва въведени в обществото, те вече затвърдиха позициите си и Джо не се съмняваше, че доста мъжки надежди щяха да бъдат потъпкани, когато станеше ясно, че макар и дебютантки, приятелките й са вече обвързани. Даниел Карстън и Колин Уейкфийл не бяха съперници, срещу които мнозина биха опитали късмета си, а и Джослин добре познаваше предпочитанията на Ейми и Мелиса към въпросните господа. Обожателите им обаче не подозираха срещу какво се изправят и Джослин с притеснение се улови, че мислено се забавлява на безплодните им усилия да привлекат вниманието на приятелките й.
И макар до известна степен да се развличаше от картинката, която представляваха тези „джентълмени”, Джо би предпочела Алисбъри и Пембрук да прекратят целия цирк. Но къде се губеха тези нехранимайковци?
О, Джо знаеше, че те са пристигнали. Церемониал майсторът не бе обявил имената им, но новината за появата им бе обиколила залата с мълниеносна бързина. Разбира се, че предпочитаха пристигането им да не се отбелязва гласно, рядко посещаваха подобен род балове и се стараеха да останат в сянка, колкото се може по-дълго. Това не бе чудно, след като се славеха като едни от най-желаните ергени и отявлени дон-жуановци. И двете определения им подхождаха, но им навличаха и доста неприятности.
-Но къде се губят, все пак? – промълви несъзнателно Джослин.
-За кого говориш, Джо? – поинтересува се застаналата до нея Мелиса, която безуспешно се оглеждаше за Ейми – изгубила се от погледите им след поредния танц.
-Мислех си за кавалера ти, Мел – отвърна с приветлива усмивка Джослин, очаквайки неминуемото възражение, което щеше да последва думите й.
Мелиса не я разочарова.
-Аз нямам кавалер, Джо – отвърна с упорито вирната брадичка.
-Разбира се, че имаш. И той е тук.
Дори не бе нужно да пояснява кого има предвид. Приятелката й поклати недоверчиво глава.
-Не говори глупости, Джо. Даниел не посещава подобен род балове.
Джослин се подсмихна на себе си. Приятелките й не знаеха, че любимците им са нарушили привичките си, отдавайки визита на дебютния им бал. И двете бяха заети със стъпките на танца, когато въпросните господа пристигнаха. Причината за неочаквания обрат в навиците на мъжете бе очевидна за Джо, но нито Мелиса, нито Ейми щяха да й повярват ако дори им намекнеше. Но пък какво по-добро доказателство за интереса на джентълмените към тях от самата им поява.
-Може би си права – съгласи се Джо, напълно убедена в противното, тъй като обекта на разговора им се приближаваше към тях с бързи крачки.
Мъжете бяха извън полезрението на Мелиса, така че приятелката й разбра погрешно доброто настроение на Джослин.
-Разбира се, че съм права! И не ми се подигравай, Джо. Това е последното място, на което може да срещна Даниел тази вечер.
-Чуваш ли, Дан? Май не трябва да сме тук? – разнесе се внезапно гласа на Пембрук.
Мелиса почти подскочи от изненада, а Алисбъри не откъсна очи от нея, докато отговаряше на шеговитата забележка на приятеля си.
-Аз пък мисля да поостана.
Джослин се усмихна успокоително на приятелката си, тъй като тя изглеждаше като подплашен заек. Мелиса бе доста по притеснителна, отколкото би предположил който и да е. Красотата й създаваше илюзия за увереност и самочувствие, но Джо знаеше, че под тази фасада се крие една лесно ранима душа. Нещо й подсказваше, че и Даниел е усетил нежната същност на приятелката й. В противен случай едва ли щеше да даде благословията си за съюза им, който според Джо бе неизбежен.
Аби често я укоряваше, че се предоверява на интуицията си, но за сега тя й служеше добре и не я бе разочаровала. Ето защо Джослин реши да не изменя на себе си и да се постарае да остави Мелиса и Даниел насаме, вътрешно убедена, че това е най-правилното решение. А Уейкфийлд й се притече на помощ точно, когато имаше нужда:
-Учуден съм, че мис Бакман не с вас – отбеляза виконта след като си размениха задължителните любезности за поздрав. – Винаги е приятно да ви види човек заедно.
-Наистина всички бяха очаровани да ни видят тази вечер – Джо не можа да потисне раздразнението в гласа си. Плъзна отново поглед из залата. – Ейми е някъде наоколо. – Ето я! Нужни й бяха само секунди, за да я намери. Не беше трудно да се забележи червената й рокля. – Горката.
-Къде е тя, Джо?
-Страхувам се, че мисис Бейкър е окупирала цялото внимание на приятелката ни.
-Шегуваш се! – Мелиса ахна невярващо, проследявайки погледа на Джослин. Ейми бе заобиколена от мисис Бейкър и редовната групичка дами, посещаващи чайната. Бе изобразила на лицето си любезна усмивка, но си личеше, че с голямо удоволствие би се измъкнала от компанията на въпросните жени.
Джо видя своя шанс. Измери с поглед Уейкфийлд, хвана го под ръка и му се усмихна заговорнически.
-Виконте, бих се възползвала от помощта ви. Струва ми се, че мис Бакман се нуждае от раздвижване. Един танц би бил съвсем подходящ за целта.
Пембрук кимна в съгласие, очевидно ентусиазиран да се включи в спасителната мисия. – Удоволствието ще бъде изцяло мое.
Джо не обърна внимание на нервното поклащане на глава от страна на Мелиса, която очевидно се притесняваше да остане сама в компанията на графа, а вместо това се обърна към Алисбъри:
-Градината на Уелингтън е забележителна. Пожелайте ни късмет. За доброто на Ейми се надявам да не се е стигнало до залози.
Джослин се отдели почти незабелязано от групичката дами, към които се бе присъединила малко по-рано вечерта, промърморвайки едва чуто „Извинете ме” и въздъхна с облекчение. Бе успяла да следи неангажиращия им разговор в продължение на почти половин час, макар да не беше никак лесно. Дори бе опитала да прояви интерес и да се включи, но след първите 10 минути усилията й се увенчаха с неуспех и тя просто заслуша с половин ухо, докато погледът й блуждаеше. Балната зала беше претъпкана и имаше късмет, че събеседничките й бяха избрали да се отделят от тълпата, заставайки само на няколко крачки от френските прозорци, водещи към терасата, които пропускаха свежия хлад на нощта. Небето беше ясно и тъмно синьо, обрамчено от множеството светлинки на звездите, а луната – пълна и сребристо сива. Реши, че вечерта е идеална за разходка и с удоволствие би излязла навън, ако за тази цел не й бе нужен кавалер. Колко глупаво да се смята, че единствено една влюбена двойка би могла да оцени красотата на нощта! Но нима можеше да се бори срещу всеобхватните предразсъдъци на висшето общество?!
Не бе сигурна колко дълго бе стояла така, взирайки се в звездите и проклинайки на ум английската аристокрация, но след като се наложи на два пъти да я побутнат дискретно, за да привлекат вниманието й с въпроса харесва ли новия магазин за шапки на Пикадили, Джослин реши, че бе удостоила дамите с присъствието си достатъчно, за да може заслужено да се оттегли, без да има опасност някой да я обвини в пренебрежение. Дори смяташе, че е отделила прекалено много от времето си слушайки за новите модни тенденции и некомпетентността на голяма част от домашната прислуга на благородничките. Със сигурност би проявила повече интерес ако разговорът включваше теми като литература, коне и може би дори политика. Но, разбира се, те се обсъждаха единствено от мъжете, които всячески отхвърляха правото на нежния пол да се интересува от тях. Още една приумица, с която трябваше да се примирява.
Спря се близо до подиума за танци и се загледа в шареното множество. Очевидно всички си прекарваха добре, освен нея! Затова, прецени Джослин, едва ли щеше да е толкова ужасно ако се оттегли в библиотеката, където със сигурност ще намери жадуваното спокойствие и ще прекара няколко приятни часа ровейки се из прашните рафтове. Все пак се предполагаше, че трябва всяка дебютантка да си спомня с добри чувства представянето й в обществото. А тя щеше да се постарае това да важи и за нея.
Решително отхвърли чувството за вина, което се прокрадваше в мислите й и се огледа, търсейки коридора към библиотеката. Още щом бе разбрала, че ще дебютира в Уелингтън хаус, се постара да се осведоми за разположението на стаите и балната зала. Може би не бе съвсем честна пред приятелите и семейството си, тъй като не бе дала никакъв шанс на събитието, предварително притегляйки възможностите си, но нямаше смисъл да разбужда и без това гузната си съвест с подобни мисли.
Коридорът, който водеше към библиотеката бе в непосредствена близост до масата за напитки, така че не й се налагаше да измисля извинение, за да се отправи в тази посока. Все пак реши да бъде предпазлива и потърси с поглед Ейми и Мелиса, които единствени можеха да предугадят намеренията й.
Не беше трудно да ги забележи. И двете бяха заобиколени от тълпи млади, нахални контета, които все пак се държаха на известно разстояние поради свирепите погледи, отправяни им от кавалерите на дамите. Кой би помислил, че най-големите нехранимайковци на Лондон така очевидно ще проявяват предпочитанията си. Все пак Даниъл Карстън и Колин Уейкфилд не бяха неопитни младоци, а едни от най-желаните ергени. Нежният пол ги боготвореше, но нито една дама не бе получавала вниманието им за дълго. И нито една не можеше да се похвали, че е ставала обект на ревността им. А ето, че две дебютантки, току що представени в обществото, бяха успели да привлекат интереса им и то до там, че да си спечелят закрилата им. „Ще изгубите облога момичета!” Не се сдържа да не го отбележи, макар и само мислено, припомняйки си последната им вечер като „Белите рози”. Това се хареса на Джослин и след като се увери, че вниманието на приятелките й е изцяло заето, се огледа за Максуел.
Почти се беше отказала, когато все пак погледът й се натъкна на стройната фигура. Мистър Ковингтън успешно омайваше с чара си кукленски красива дебютантка, която го гледаше с наивно обожание. Тази картина почти накара Джослин да се разсмее на глас. Макс винаги е бил чаровник и то от най-лошия тип. Влизаше ти под кожата с хлапашката усмивка, закачливите трапчинки и дръзки думи, като дори не ти позволяваше да му се разсърдиш. Винаги бе искала да си намери някой като него, ако все пак се наложеше да си избира съпруг.
В същия момент приятелят й пое галантно нежната ръка на девойката и почти театрално я приближи към устните си, промърморвайки нещо. Джо не се съмняваше, че отново е изрекъл някой високопарен комплимент, защото момичето се усмихна кокетно и поруменя. „Макс, негоднико!”, помисли си, но все пак се подсмихна снизходително. Та това беше същият Максуел Ковингтън, който очароваше всяка жена само с усмивка, без значение на каква възраст бе жертвата! Нима можеше да размахва укорително пръст срещу му!? „Боже, смили се над нежната й душа!”
Обърна се и тръгна в посока на масите. Обзе я радостно очакване. Все пак щеше да се откъсне от цялата тази суматоха. Оставаха й само няколко крачки и щеше да достигне целта си – сумракът на коридора водещ към библиотеката, когато един глас я накара да замръзне.
-Отиваш ли някъде, Джо?
Джослин си пое дълбоко дъх. „По дяволите!” След което се обърна, опитвайки се да не изглежда толкова гузна, колкото се чувстваше.
-Разбира се, Макс! Към масите с напитки, къде другаде?! – „По дяволите! По дяволите! По дяволите! Усмихни се! По дяволите!” Трябваше бързо да смени темата. – Учудена съм, че нямаш дама за този танц, свирят валс. – Опита се да се усмихне, но не беше сигурна дали успя. Затова пък Максуел излагаше на показ и двете си трапчинки. Тези дяволски трапчинки!
-Но аз имам дама за танца!
Джослин премигна неразбиращо, след което се огледа демонстративно от двете му страни, преди да попита:
-Нима? Виждала ли съм я?
-Разбира се, всеки ден в огледалото.
Това никак не й хареса.
-Максуел Върджил Ковингтън!
-Оу! Май загазих – подигра й се той. – Но все още има надежда, щом не започна да изброяваш и титлите ми.
-Знаеш, че това е истинско мъчение – намръщи се Джо. – Защо да си го причинявам?! Докато изброя всичките ти дяволски наименования устата ми пресъхва.
-За щастие напитките са наблизо – отвърна с хлапашка усмивка приятелят й. – Е, мис Флеминг, ще ми окажете ли честа да танцувате с мен?
Джослин проследи почти развеселена движенията му докато Максуел церемониално се поклони и й подаде ръка. Тези не й минаваха.
-Ще трябва да ти откажа, миличък – отвърна сладко. – Приключих с танците за тази вечер. Дяволски изморителни са.
Макс повдигна скептично вежда.
-Не си спомням да съм те видял на дансинга.
Издайническа червенина изби по бузите й. „Разбира се, че не си! Въобще не съм стъпвала там.”
-Очевидно си пропуснал.
-А ти никога не си умеела да лъжеш.
-Смили се над мен, моля те! – замоли го жално Джослин. – Не ме подлагай на това изпитание. Знаеш, че не обичам танците!
Макс се захили нахално, пренебрегвайки молбата й.
-Но аз настоявам, скъпа! – Положи ръка отляво на гърдите си и довърши с напевен глас. – Сърцето ми няма да понесе отказа ти!
Джослин го изгледа укорително, но почти веднага се предаде с крива усмивка. Той беше непоправим.
-Е, добре. Ще се жертвам. Но това е само защото много те обичам. Знаеш това, нали мили мой?!
-За мен е удоволствие да го чуя, слънчице!
-Дявол!
Макс й предложи ръка и двамата се отправиха към подиума. Секунди по-късно се завъртяха заедно с множеството танцуващи двойки. Първите няколко минути преминаха в мълчание, тъй като Джослин беше прекалено съсредоточена в стъпките на валса, за да говори. Никога не бе обичала да танцува.Обръщаше много повече внимание на фехтовката, отколкото на уроците по танци. Но в момента умението на борави с рапирата не й бе от никаква полза. Затова впери упорито поглед в рамото на Макс, надявайки се да не го настъпи.
„Не че не го заслужава!” Тази мисъл я разведри, като почти й се прииска да сбърка такта. Почти.
-Какво си избра този път? – неочаквано я попита той.
Джослин светкавично вдигна глава.
-Моля?
-Какво щеше да е този път? Любовна лирика? Проза?
-Не знам за какво говориш – отвърна Джо, колкото се може по-невъзмутимо. Така й се искаше да изтрие лукавата му усмивка от лицето. „Защото, Господи, той не престава да се хили насреща ми!”
-Джослин Мари Флеминг!
-Не си убедителен. Трябва да го кажеш с по-рязък тон. И да престанеш да се хилиш, за Бога!
-Джо!
-Е, сега беше малко по-добре.
-Джо!
-Не ми викай! Не знам от къде ти хрумна това?! – Макс се навъси още повече, което я накара да допълни. - Не чета любовна лирика, много добре го знаеш!
-Не е от значение. Тази вечер ще стоиш далеч от библиотеката!
-Е, добре.
-И от книгата, която си взела като резервен вариант.
-Не е честно!
Джослин възропта на висок глас, което привлече вниманието на няколко двойки. Това още повече развали настроението й.
-Защо не ме оставите на мира! – почти изсъска, снишавайки глас.
-Защото те обичаме – отвърна с мек тон Максуел.
-Нагла лъжа! – Джослин усети, че гласът й отново завибрира във високите тонове и си пое дълбоко дъх преди да продължи. – Това не е обич, а изтезание! Опитвам се да прекарам приятно вечерта. Нима искам прекалено много!?
-Когато си намериш съпруг ще си ми благодарна.
-И това го чувам от един новоизлюпен заклет ерген! Ожени се ти като толкова ти се иска, аз предпочитам безбрачието!
-Говориш глупости!
Джо го погледна невярващо. Поне той трябваше да я разбере, нали беше един от „тях”! Той винаги я разбираше!
-Ето пак! Говоря глупости?! Да ти напомня ли, че съм с пет месеца по-голяма от теб? Би трябвало да уважаваш повече личния ми избор.
Максуел се намръщи. Обикновено посрещаше с разбойническа усмивка всяко напомняне на Джо за няколкото месеца разлика във възрастта им, но не и този път.
-Разбира се. Когато влагаш разум в решенията си. А това е избор породен от детински инат, който нямам намерение да толерирам.
Разочарование и болка проблеснаха в очите на Джослин и на Максуел му се прииска да върне думите си назад. Но не можеше. Прозвучаха последните акорди от валса, Джо изпъна рамене, повдигна войнствено брадичка и промълви с разтреперан глас. – Аз съм винаги дяволски разумна! – След което се завъртя на пети и преди Макс да успее да реагира се шмугна в тълпата, изплъзвайки се от погледа му. Въздъхна пораженчески. Тя все пак щеше да отиде в библиотеката.
Херцог Девън проследи как „малката” мис Флеминг отстъпи от подиума и с бързи, нервни крачки напусна балната зала. Близо до вратата, водеща към въртешността на къщата, тя се поспря като се озърна притеснено. След като се увери обаче, че никой не й обръща внимание, Джослин пристъпи към двукрилата врата и се изгуби зад нея.
Грег почти се поддаде на желанието си да я последва. Беше я наблюдавал цяла вечер, не я изпусна от поглед нито за миг, проследявайки всяко нейно движение, жест, усмивка. Издебваше момента, в който тя ще остане сама с ясното съзнание, че ако държи на личното си спокойствие не би предприел нищо. Но, по дяволите, тя му въздействаше по начин, който не можеше да си обясни. Искаше тази жена, макар да не я познаваше, искаше я въпреки очевидните чувства между нея и Ковингтън. Когато подочу подхвърленото почти между другото „Обичам те” в разговора им, натрапчиво чувство на ревност се надигна в гърдите му, а това не му бе присъщо. Какво го привличаше в Джослин Флеминг? И защо изгаряше от желание да тръгне след нея?
Дилан стоеше до него и го наблюдаваше с любопитство. – Ако вярвах в Провидението, бих казал, че то има пръст в цялата работа. Дамата сама ти предостави шанс, приятелю. Какво още чакаш?
Грег се усмихна, може би за пръв път тази вечер.
-Какво стана с „ще си навлечеш проблеми с нея”?
Дилан махна пренебрежително с ръка. – Не ми обръщай внимание. Аз съм последният, когото трябва да слушаш що се отнася до жените. А и бедното момиче остана без ухажори заради теб, дължиш на мис Флеминг поне няколко ласкави думи като компенсация.
Грег повдигна въпросително вежди, а приятелят му се усмихна лукаво.
-Не гледай толкова невинно, друже. Ти така се мръщеше на всеки мъж доближил се до дамата, че подплаши всичките й поклонници. Горките младоци се смаляваха под критичния ти поглед.
-Не преувеличавай, Дилан. Надценяваш възможностите ми.
-Ни най-малко – възрази Блекмор. – Уверявам те, че дори само името и титлата ти са достатъчни, за да вдъхнат страхопочитание у хората, а с буреносния ти вид си направо застрашителен. Все пак не прави грешката да се мръщиш на мис Флеминг. По-добре й покажи чаровната си усмивка, която е накарала не една жена да прималее.
Смехът на Грег привлече неколцина учудени погледи, но той бе в прекалено добро настроение, за да забележи. – Ще се постарая.
-И, за Бога, опитай се да запазиш честта на дамата… донякъде! – провикна се леко след него Дилан, но не бе сигурен дали приятелят му го е чул, тъй като множеството се разшумя, проследявайки с любопитство как херцогът напуска залата. Единствено благоприличието ги възпираше да не се втурнат след него, за да задоволят суетата си.
Джослин въздъхна доволно и се протегна, за да вземе първата книга от купчинката, която си беше избрала. Балните й пантофки бяха захвърлени на пода, а тя се бе излегнала на едно удобно кресло в библиотеката на Уелингтън хаус, провесила облечените си в копринени чорапи стъпала през страничната облегалка. Представи си с усмивка недоволството, което би се изписало на лицето на Аби ако я видеше в подобна поза и разлисти първите страници.
Помещението беше мебелирано в червено и златисто с няколко богато резбовани кресла, едно канапе и малка масичка, върху която имаше стъклени гарафи с алкохол и чаши. Десетина орнаментирани свещника осветяваха стаята, а огънят в камината придаваше топлина и уют. Точно за това си мечтаеше Джо от началото на вечерта, малко спокойствие и уединение. Някак неусетно потъна в удобната мебел и зачете, разлюлявайки закачливо крака във въздуха. Дори не забеляза, че не е сама, докато натрапникът не проговори:
-„Сграбчи мига, не вярвай на утрешния ден.” Бих казал, че Шекспир се е изразил много добре.
Книгата, която Джослин държеше в ръцете си, тупна глухо на пода, а тя едва не я последва. Проклинайки на ум късмета си, Джо се опита да събере достойнството си и да се изправи. Уви, това се оказа трудно начинание, тъй като полите на роклята й се бяха усукали около краката й, а тя самата бе потънала в коприна и тафта. Няколко приглушени проклятия се изтръгнаха от устните й, докато успее да сложи в ред диплите на полата си и да се изправи лице в лице с неочаквания посетител.
Преднамерено бе избягвала да погледне кой е той. Беше й нужно самообладание, а не бе сигурна как ще реагира на подигравката, която без съмнение щеше да срещне в очите му. Но сега вече можеше да го изгледа кръвнишки и да го накара да съжалява, че е нарушил уединението й.
Това, което видя обаче, беше последното, което очакваше. Острите думи заседнаха в гърлото й. Само на няколко крачки от нея стоеше Уилям Гренвил и й се усмихваше по начин, който накара сърцето й да затупти в нов, учестен ритъм. Бе неспособна да говори. О, той беше красив! Защо не го бе забелязала по-рано? Черният официален костюм му прилягаше като втора кожа. Носеше го с някаква очарователна арогантна небрежност, която й допадаше. Рядко бе виждала благородници, чийто вкус към облеклото не ги правеше да изглеждат като натруфени театрални актьори. Чертите на лицето му бяха остри, но привлекателни, имаше волева брадичка и плътни устни. Косата му бе абаносово черна, малко по-дълга отколкото би трябвало, но Джослин реши, че така му стои най-добре. И беше висок, прекалено висок и дори по-широкоплещест от Макс. Джо се намръщи. Това не й харесваше, в сравнение с него тя бе толкова дребна.
Погледът му улови нейния и тя се възхити на зеления цвят на очите му. Но не задълго, тъй като смеха, който прочете в тях я накара да осъзнае с пълна сила, че се държи като глупачка. По дяволите, беше се прехласнала по него като младо девойче, което за пръв път вижда мъж!
-Херцог Девън?
Грег се забавляваше. Когато влезе в библиотеката завари мис Флеминг в една от най-очарователните пози, които бе виждал и за момент му се бе приискало да продължи да наблюдава нежното й съсредоточено в книгата лице. Но се радваше, че не го е направил, тъй като бе особено приятно да проследи реакциите й от мига, в който разбра, че не е сама. Тя определено беше смутена. Дългата й кестенява коса бе разпиляна по раменете и гърба й, и на светлината на свещите бе придобила цвета на разтопен карамел, докато в лешниково кафявите й очи се четяха едновременно неудобство и гняв. Тя беше най-привлекателното малко дребосъче, което бе срещал и дори омразната титла, която бе наследил наскоро звучеше приятно от нейните деликатно изваяни розови устни, които го подканяха за целувка. Затова реши, че трябва да е джентълмен докрай и се поклони галантно, макар да не успя да смекчи леко арогантната си усмивка.
-И за мен е удоволствие да се запознаем, мис Флеминг.
-„Въображението е всесилно във слабите души.” – Джослин сложи ръце на кръста си в гневна поза, раздразнена от дързостта му. – Шекспир наистина се изразява добре.
Херцогът бързо прекоси малкото разстояние, което ги делеше и застана само на няколко сантиметра от Джослин, която бе застинала на мястото си, неспособна да реагира. Пулсът й се ускори, а кръвта забушува във вените й, когато той повдигна брадичката й с показалец и се взря в нея. Палецът му погали нежната кожа на устните й и тя за малко не припадна от нахлулите в гърдите й чувства. Господи, какво й ставаше!?
-Виждам, че харесвате „Хамлет” – промълви Грег, вгледан в леко разтворените й устни.
Джо си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере мислите си.
-Харесвам и спокойствието – отрони накрая едва едва. – А сега бихте ли напуснали?
Но гласа й прозвуча като въздишка и Джослин не се учуди, когато той вместо да се отдръпне се наведе още повече към нея.
-Предпочитам да остана – гласеше отговора, придружен с още по-арогантна усмивка.
Бунтовничеството у Джо се надигна и тя отвори уста, за да го постави на мястото му, но не успя да отрони нито дума, тъй като той се възползва от момента и я целуна. „О, Боже!” Светът се завъртя около нея, колената й се разтрепераха и тя бе сигурна, че ще падне ако той не я бе притиснал към себе. Целувката му я завладяваше малко по малко. Устните му изгаряха нейните със страст, която не познаваше, а езикът му се вплете с нейния във сладостен двубой, който я опияни и разля странна топлина по цялото й тяло. Не й достигаше дъх, но не искаше всичко това да свършва. Цялото й същество се устреми към този мъж, който дори не бе виждала преди тази вечер.
Грег реши, че може да я целува цяла нощ. Никоя жена не му бе въздействала така. Самоконтролът му се рушеше малко по малко и той с тревога осъзна, че скоро няма да може да се спре. Затова макар и с голяма неохота се отдели от „малката” мис Флеминг, като я задържа за раменете. Тя изглеждаше толкова развълнувана и отнесена, вперила поглед в гърдите му, че не бе сигурен дали може да стои на краката си.
Изминаха няколко дълги минути, в които никой не продума, докато Джослин възвърне самообладанието и равномерното си дишане. В началото не бе сигурна какво точно се случваше, но колкото повече време минаваше, толкова повече картинката се избистряше в главата й и тя с ужас осъзна, че бе оставила един непознат да я целуне. И което беше най-лошото – бе й харесало, при това много. „Небеса! Какво си въобразява той!?”
Джослин бавно вдигна глава и Грег с тревога проследи как очите й се присвиха леко, хвърляйки мълнии. В следващия момент въздуха се разцепи от звука на плесница.
Джо вреше и кипеше. Решително отстъпи няколко крачки по-далеч от херцога и продължи да го гледа изпепеляващо:
-Как смеете?! Напуснете веднага!
Противно на всякаква логика Девън се усмихна развеселен. Интересно. До сега никоя жена не се бе противяла на целувките му. Напротив, всички ги посрещаха с радост. Но не и Джослин Флеминг. „Ще бъдеш моя, дребосъче. Рано или късно ще станеш моя.” Погледна я предизвикателно, но не се помръдна от мястото си.
-Най-добре е да остана и да ви помогна да се успокоите.
Джослин го изгледа невярващо с разширени от гняв очи и се намръщи още повече. Беше ужасно очарователна в гнева си.
-Добре! Тогава ще си тръгна аз.
Стрелна се покрай него и с бърза крачка се отправи към вратата. Тъкмо, когато смяташе да я отвори със замах до нея достигнаха развеселените думи на Гренвил:
-Може би ще предпочетете първо да се обуете?
Джо се взря в краката си и чак сега забеляза, че е само по чорапи. Извъртя се светкавично и почти се сблъска с херцога, който незабелязано се бе приближил. Изгледа го кръвнишки, взе пантофките си от ръцете му и напусна библиотеката, изпратена от смеха му.
„Арогантно копеле! Благородна свиня! Негодник…” Проклина го през целия път по коридора. Дори не спря, за да се обуе. Нямаше желание. Не се и обърна, за да погледне дали той върви след нея. Просто искаше да се махне колкото се може по-скоро, за да забрави за горещите му устни върху своите и топлината на ръцете му върху себе си. Искаше да заличи това от паметта си. Затова не се замисли, когато със замах отвори двукрилата врата към балната зала, привличайки вниманието на гостите. Нито обърна внимание на шушуканията и любопитните погледи, които я проследиха, докато тя с устрем се запъти към Ейми, Мелиса и Максуел. Тримата заедно с Алисбъри и Пембрук се бяха събрали в единия ъгъл на подиума и я гледаха с тревога, докато тя се приближаваше към тях.
Джослин се спря пред приятелите си задъхана и ядосана. Осъзна, че балните й пантофки са все още в ръката й и започна да се обува, като едновременно с това се сбогуваше с тях:
-Това е най-ужасната вечер в живота ми! И аз … - Джо направи пауза, изправи се и продължи. – Няма да остана нито минута повече! Довиждане. – Понечи да тръгне, но се спря като погледна ядно Максуел. – Ти си виновен! – И преди приятелите й да успеят да реагират Джослин напусна Уелингтън хаус, оставяйки смут след себе си.
Няколко минути след нея си тръгна и херцог Девън. В изключително добро настроение. А бала на Уелингтън се затвърди като събитието на сезона и остана за дълго в разговорите и спомените на лондонската аристокрация.