автор: gfstoilov

Голямата стрелка бавно се отмести застана на числото дванадесет. Другата продължи да бъде неподвижна. В това Пат беше сигурен. От няколко часа наблюдаваше движението на големия часовник в чакалнята на гарата и не можеше да разбере защо никой друг от стотиците пътници не се интересува от ставащото.
Беше изпуснал и влака си, но това сега не е толкова важно. Защо минутите на правят часове? - това бе откритието му. Едно неприятно усещане го глождеше, че не е само техническа повреда, а нещо много по-сериозно. Не само сериозно, но някак си и зловещо. Още когато се събуди и не можа да си спомни кой ден е днес, сякаш долови началото на неизвестната заплаха, която сега бе започнал да разбира.
- Извинете, господине, но мога ли да ви помогна с нещо? - един от служителите на гарата се бе приближил. Пат го огледа и видя надписа “Гарова сигурност” на якето му, затова и предположи, че са го взели за някой пореден терорист. Опита се да си наложи спокойствие и каза:
- Не, благодаря ви, добре съм.
- Това е чудесно, господине, но вие от часове стоите тук и не мърдате, а това...
- Не виждате ли, като сте толкова наблюдателни, че гледам този ваш часовник??! - рязко го прекъсна Пат, но все така с тих глас. Не искаше да привлича вниманието на околните седящи и чакащи влака си пътници.
- О, часовника! - кимна служителя, хвърли един поглед към големия цифреблат и отново се върна към подозрителния мъж. - И какво му има на него? Мисля си, че всичко е наред.
- Но не е - злобно заяви Пат. - Нима сте слепи?
- За кое? Вижте, господине, аз не искам да ви преча, но работата ми е такава, че трябва да ви проверя какво правите тук. Все пак три часа стоите неподвижно на това място и кой знае, може някоя бомба да сте заложили във вас! - отговорника по сигурността започна да губи търпение. На ум изруга всички тези откачалки, които са плъзнали по улиците, след като законът ги обяви за пълноправни членове на обществото и ги пусна от лудниците. Сега можеш да видиш какво ли не из улиците - Наполеон яхнал прахосмукачка. Хора, мислещи се за цъфтящи кактуси, да се реят из небесата. Самовглъбени и отсъстващи от този свят аутисти да се препичат на слънце по средата на най-оживената от трафик улица и какви ли не всевъзможни варианти на човешката свободна личност.
- Разбирам ви, но я погледнете колко е часа - Пат посочи часовата стрелка.
- Ами точно единадесет, току що го отмери нашия часовник - каза служителя и погледна към стоящия невъзмутимо цифреблат. Една съвсем слаба мисъл за нещо започна да се заражда в главата му, мисъл доста объркана, която заподозрения веднага постави на мястото й.
- Точно така - единадесет! Но го отмерва за трети път. Минутите не правят часове - обяви той своето невероятно откритие. - Ами дали случайно знаете и кой ден сме днес?
Служителя по сигурността на тази възлова гара веднага разбра, защото помнеше добре, че преди три часа бе пил кафе във времето на почивката си. А тя бе точно от единадесет до единадесет и половина. Погледна ръчния си часовник, електронен модел, но остана загледан в един празен, пуст и съвсем безжизнен екран. Неговият часовник направо бе изгубил способността си да показва и отчита времето. И денят - понеделник? Петък? Боже! - извика мислено той, - кой ден е? Всичко бе изчезнало. И часовете, и дните.
Освен въпросът къде е изчезнало времето, в съзнанието на мъжът започна да нахлува една ледена вълна от страх пред това да разбере отговора на питането си. Той безмълвно застана до Пат и зяпна нагоре.

Час и половина по късно двамата наблюдаваха как постепенно голямата часовникова стрелка започва да забавя хода си. Много плавно, но осезаемо. Сякаш някой я задържаше. Или както спомена служителя на гарата - Някой отнема силата й! И двамата бяха убедени, че скоро и тя ще престане да се движи и никой не знаеше какво ще стане след това.
- Артър! - прозвуча учудения глас на г-х Хоп, управителя на дневната смяна. Беше ниско, кръгло и злобно човече, което все намираше за какво да мърмори. Носеше малки и вечно запотени очилца с телени рамки. - Стоиш тук прекалено много време за да сметна, че извършваш проверка.
Служителя от сигурността, който се казваше Артър, дори не се извърна да погледне началника си, от когото до тази сутрин бе изпитвал страх. Сега този страх бе заменен с хилядократно по-силен и то от нещо неизвестно. И изобщо не го интересуваше злобният поглед иззад запотените стъкла.
- Щом стоя, значи има за какво да е - каза той с безразличие. И преди шефът му да каже нещо допълни. - И вие ще поседите, след като разберете защо. Можете ли да ми кажете колко е часът?
- Какво? Артър, май си преуморен. Ще те пусна в отпуск и...
- Кажи ми, дебелако, колко е часът! А че ще ида в отпуск - никой не знае дали ще мога - ледено изсъска Артър, все пак беше добър боксьор в средна категория на младини.
Г-н Хоп се наду като балон, понечи да извика на подчинения си, но долови, че двамата с другия човек са заети от нещо важно и затова изпусна въздуха и наистина погледна часовника си. Беше скъп модел, швейцарска изработка, която само той знаеше, че не е оригинална. Все пак работеше точно, каквото и азиатско копие да бе. Сега обаче очите му се разшириха при вида на неестествено преплелите се минутна и часова стрелка и увилата около тях секундарна. Поднесе ръка към очите и видя ясно как всичко бе навързано с идеална точност. Но не това го притесни. Познатия вече на Пат и Артър страх се появи и в мислите на г-н Хоп. Неподвижността на уреда за измерване на времето, ето това го уплаши. Нищо под кристалното стъкло не помръдваше - абсолютно нищо. Една абсолютна и всеобятна неподвижност, родена от пълната липса на онова, за което бе създаден този часовник. Г-н Хоп го разбра незнайно как и веднага се преклони пред ставащото. Той преглътна сухо и почти не заплака.
Управителя на тази възлова гара се нареди до другите двама и се загледа в големия гаров часовник. И той усети, че единадесет е отдавна минал час, макар и да показваше толкова. С последно силно изтракване минутната стрелка прехвърли една цифра и с пукот се разрони. Видно усилието бе взело всичката й сила. Артър и Пат изохкаха. Този път звукът накара всички хора да се обърнат към причинителя му. Един по един пътниците започнаха да поглеждат часовниците си и един по един започнаха да разбират ставащото, което нахлуваше във всяко човешко съзнание.
- Мамооо! - извика малко момче, на не повече от десет години. Беше вдигнало дигиталното си радио с екран. - Времето ми го няма!
Детето съобщи и обясни със своя ясен и силен глас на всички ставащото. Повече въпроси не можеше да има.
Голямия гаров часовник започна да се разпада, като че направен от шоколад, който е нагряван и постепенно се разтече по стената. Заприлича на кална кървава рана върху чистата стена.
Г-н Хоп вече плачеше, не можа да издържи, понеже вътрешно беше много мек и затова винаги се бе старал да е строг с подчинениете си за да не му стъпят на главата.
Скоро капна и последната част от часовника. С това спряха последните напъни да се отчитат поне минутите и цялото време спря и изчезна завинаги. Остана само една тишина, която започна да нахлува отвсякъде сред събралите се на тълпа хора.