автор: dany_super

Голотата на тялото ти счупи дъха ми на две: едната половина излезе навън с изплашено издихание, а другата остана вътре в мен и накара сърцето ми да излезе от ритъм.
Красотата ти беше безмерна… Стоях на прага на стаята, все още наполовина влязъл и те наблюдавах. А ти спеше, обич моя. Тихичко отстъпих назад, за да не те събудя и не затворих вратата (да не скърца!). С бързината на освободен от примка вятър се втурнах навън, в смълчаната жега, за да набера слънчевошарени цветя, с които да те завия. Когато се върнах разбрах, че никъде не съм ходил, защото още стоях на вратата на стаята, полувлязъл, и те гледах…
С натежали от обич нозе, пристъпих напред, подобно невяста към олтар и седнах на леглото, в краката ти. Ти спеше. Гледах те и разбирах, че винаги съм те обичал много, колкото себе си, и по-силно дори. И не само сега, а и в предишния, и в по-предишния си живот, в цялата спирала от животи. Знаех, че и във всички следващи пак ще е така. Разбрах го, докато седях и те гледах как спиш и от обич заплаках. Горещи, тежки, течни перли капеха върху краката ти и за миг си спомних за онази жена, дето със сълзите си умила нозете на Оня, който бил тръгнал да ни спасява. Но това е било отдавна и вече няма никакво значение. Той се навел и я помилвал по главата, но твоята ръка е неподвижна, ти спиш. И тогава за първи път, откакто те познавам, за първи път в този си, а и във всички останали животи (защото и ти знаеш, че се познаваме отпреди, нали?) се престраших и пожелах да те целуна.Събрах цялата си смелост, извиках и обичта си, прошепнах на ухото и молитвено изречение, заповядах на времето да спре и наклоних глава към теб, но на разстояние само един дъх от лицето ти устните ми се спряха, ударени от невидима стена. Опитах пак - отново нищо. Тогава се разярих - опитвах да целуна всяка една частица от тебе, но напразно, стената макар и невидима, беше там. Попитах те какво става, сърдиш ли ми се, а ти спеше и тогава призовах боговете на помощ, и ги чух как откликват на молбата ми, и ти разказах най-пъстрите приказки на света, всичките, и тъжните, и смешните, и ти пях песни на непознати езици, и те молих да се събудиш вече, стига ти толкова сън, и се смях като луд, и изплаках толкова сълзи, че да не ми останат за никой друг път, и ти продължаваше да спиш, и вече те държах за ръката (стената беше се стопила, от сълзите ми навярно). И пак ти говорех, целунах те даже, о, боже, целунах те и ти казах с тази целувка всичко, което не успях да ти кажа през този живот и във всички предишни, обич моя, и тогава навън непразнично заби камбана. Сепнах се. Разбрах защо си без дрехи.