автор: Dokosnata

....Аз ги чаках да се върнат
неостарели от студа.
Чаках да ме потърсят,
да събудят в мене малко топлота....

Как може да пренебрегнем това за , което сме родени?
Как може да пренебрегнем нещата , които изпуснахме?
А тогава как ще можем да сме смели ,
когато от всичко се откъснахме?
Искаше ми се този път да не ги пропусна
и да се върна скоро.
Исках този път от живота да не се откъсна ,
но и този път заживях някъде.
Надявах се , че нещата пак ще се върнат ,
но не разбрах , че е твърде късно.
Надявах се , че мечтите ми не ще посърнат ,
почернели от тялото мръсно.
Толкова защита , толкова неща ,
толкова минути , а кога минаха не разбрах.
Всичко отлита , а как исках само да спася ,
минутите изминали , изминали точно тези , които копнях.
Толкова пътища , толкова дни ,
толкова нощти неизплакани от страх.
Толкова вътрешни сълзи от, които боли ,
толкова писма, които горих.
Аз ги чаках да се върнат
неостарели от студа.
Чаках да ме потърсят,
да събудят в мене малко топлота.
Чакалнята остана празна от силно слепите очи.
Остана празна в своето чакане.
Чакалнята в отминала гара се прероди
и така силно поряза ме.
Докато чаках нещо да се върне то ме напусна завинаги.
Докато го чаках да дойде , то отмина.
Тези чакани мигове са вече отминали ,
заради стражата , която ме покрива.
Чакаш нещо отминало да се върне ,
но то е безвъзвратно изгубено.
Чакаш някой изскочил миг да те зърне,
но за такива надали време ти е останало.
В чакане на бъдещето, то е вече минало.
Докато чакаш вече теб те чакат.
А ако просто потърсиш дали било нещо постигнало?
Дали миговете сами ще дойдат , за да ти помахат?