автор: kolebin

Из подмолите на безоблачния ден, който течеше спокойно и без кьораво куче наоколо, назряваха коварни планове. Мислите в главата на Кирил се въртяха около разкритието на Ганиния – за три-четири седмици кошмар. Вътрешни гласове тихичко шепнеха (не дай боже Габи да чуе!), че и други села ще да имат своя спирка за Рижи кокетки.
Досещаше се и как да излови Бебе Рижко, пардон, Рижата кучка. Има-няма два дни рошавата гадинка движеше без накуцване. И без оръфано парцалче. Някой го бе махнал и Кирил знаеше кой.
Настана вечер, пълна паница с храна очакваше заплеснатите си мющерии. Тревожна, Габи час по час излизаше на прага на къщата. Взираше се в тъмницата, прибираше се и тъй като имитираше готвене – обилно посоляваше надеждите на Кирил да хапне нещичко.
– Три пъти го солиш и все пресолено! – обади се той, разкъсван между гузна съвест, мечти за спокойствие и кучешки глад.
Веднага чу – както очакваше, че мисли само за стомаха си. А знае ли, че техните кучета са някъде навън! Че по вина на Кирил тяхното куче влачи верига. Тя може да се закачи някъде, а ако това някъде, не дай боже, е пропаст – тяхното куче виси бездиханно. Кирил си представяше Нинджи и веригата да се влачат съвместно след рижата гадинка. Ама à върви, убеди жена, решила да се тревожи. Хич не се опита.
Тежко и горко на Водач, който нехае за тревогите – и най-паче за мнимите – на Опашката си. Лесно се убеди, че не е от хората, дето мислят за стомаха, особено напоследък. Тъй като заваля студен, пронизващ до костите дъждец, Кирил разбра също, че всички условия за среднощно безсмислено търсене на кучета са налице. И пое своя кръст, тутакси последван от неверника Габи. Водач за пример, Кирил се луташе из тъмната нощ, надаваше призивни викове, търкаляше се по хлъзгави пътечки с подходящи за търкаляне наклони и подаваше съчуствена ръка на премятащи се себеподобни. А когато себеподобните примесиха кални сълзи с капките дъжд, безропотно прие да се прибере и поспи. Спа цели два часа. Към пет сутринта телефонът се развилня неистово. Краката го отнесоха до пищящото апаратче, а заспалият му мозък си каза, че сигурно е Нинджи. Добро момче – ще предупреди, че с Рижата гадинка са били на разходка, но се прибират!
– Да?
Чу глас, престъпно бодър за пет сутринта:
– Ела си прибери кучето, че не мога да извадя овцете!
– Кой е?
– Аз съм бе, аз!
След изчерпателния отговор, ползван от всички в селото, аз затвори телефона и остави Кирил да гадае.
– Май беше Минко Белята. Е, все някой Минко ще е.
Не позна. Беше един от Татар,те. Нинджи беше имал акъла да се оплете на стратегическо място – пред вратницата на кошара – и им спести ново търсене около пропасти и други самоубийствени места. Поскара се – "До кога ще ви чакам, а?" – но колкото да се каже. Знаеше си греховете, та кротуваше хрисим. Възторг, най-неуместно, изразяваше шарнирно задвижваната опашка на Рижата кокетка. Кирил я изгледа накриво, намираше я за изцяло неуместна. Наближаваше часа на истината – тежък разговор с Габи. Пое дъх и... и го отложи:
– Защо им викат така? – кимна към къщата, която отминаваха.
През агента си, баба Ирина, Габи бе крачещ, макар одряман справочник.
– Защото имали баба татарка. Затова все в чуждия имот заничат – в село, дето не се краде. С тая баба измиват петното и според някаква местна логика селото си остава без крадци.
За ранния час, Габи бе почти смислена.

Хм, припомни си вчерашния разговор с дядо Минко, краваря. Колоритна фигура, винаги на кон – нашенски, охлузгани дон Кихот и Росинант, те водеха крави на водопой.
– Момче – викна отдолу, – само ти в цяло село не ме попържаш, затуй си посвий страничното огледало, че някоя от кравите ще го отнесе.
Кирил се смъкна към портата и той го дари с поредна премъдрост:
– Доживях вода да се плаща, хляб от града да носят и душман до душманина вкъщи да се заселят.
– Кои са ти душманите?
– Разните техники! – посочи колата. – Тия дето уж ти служат, а ти си им ратаят. Дето трепериш да не ти ги отпънат – поклати глава. – К,ви крадливи времена дойдоха!
Всеки със своите носталгии по изчезнали и още по-изчезнали времена.
– Тук не се краде! – рече Кирил, защитник на селската чест.
– Тъй е! Но не като едно време.
Едно време другоселец минал оттук и късовейката му се изхлузила от каруцата.
– Седмица вися, окачена на клон – съобщи дядото. – Никой я не барна.
Намерил си я чилякът, барабар с парàта от една къща в джоба.
– Човеко, на туй му викам честност!

Крачеха нагоре, Водача със синджира и Нинджи, Опашката креташе зад тях. Разговорът за рижата гадинка бе мъчителен. Кирил крадешком хвърли поглед към зачервените очи на Габи и на свряната под якето ù животинка. Не, никаква жалост! Ето защо, като видяха баба Мита пред тях и чуха щенията ù, разбраха, че съдбата на рижото кученце е решена. Според Кирил се намесваше пръст божи. Той сочеше към село – на достойна отдалеченост, трийсетина километра. Според Габи, не беше честно, беше несправедливо, но..., но...