автор: kolebin

– Любе, искаш ли да ти гледам на кафе? – попита веднъж съседката ни, госпожа Попратилова.
– Не, благодаря! – майка ми се засмя, ала усмивката бе възкиселичка. – Тоя турчин, Христо, ме отказа.
Била тя на гледачка.
– Къщата още се строеше, та бяхме под наем в апартамент.
Гледала онази ми ти жена в чашата на майка ми, гледала и думичка не проронвала. Ни за пари по вечерно време, нито за отрочета, дето ще пръкнат.
– Остави това, поне обичайните глупости да издрънка – но не! Седи като истукан и мълчи ли мълчи.
Успяла да уплаши майка ми.
– Уж не вярвам на таквиз работи, уж ей-така за разнообразие отидох, ама ми се стегна душичката. Какво има? – питам накрая, а тя с не своя си глас, глас кух и злокобен, проговори: "Гроб виждам. В ковчега твой близък лежи."
– А де бе! – викнала майка ми разтреперана. – И кога туй нещастие?
– Скоро, съвсем скоро ще е!
Пари не поискала да вземе, гледала да я отпрати и то по-бързичко.
– Слава богу, децата още ги нямаше на тоз свят, та и за тях да треперя. Току-що дошли в София, близки никакви. Само Христо! Викам си, глупости, ама все него поглеждам. Той пращи от здраве, но знае ли човек откъде ще дойде бедата. Тъй изкарах в тревоги цяла седмица. Дорде се гътна и си отиде съседът ни, от същия етаж. Плаче безутешно жена му, а аз, грях ми на душата, се възрадвах. Наблизо удари, туй ще да е видяла оназ хубостница, но се разминахме със злочестината.
Тъй си рекла женицата с превелико облекчение. И споделила тревогите, а и радостта си с живия си и здрав съпруг. Слушал той, слушал, мълчал и току я изгледал грозно и ревнал:
– Я ми кажи ти що дири този съсед в твоята чаша за кафе! Отговаряй!