автор: Dokosnata

...Гласът започна да се рее ,
започна да напира песента.
Устните изгаряха греховно ,
изпяваха своята съдба...

Мигли дълги , черен лист хартия ,
топъл нежен аромат.
В тъмна нощ се те попиват ,
те показват своят цвят.
Две очи - бездънни ями
гледат скришно , тайничко дори.
Те запазват нежни тайни ,
нощта закрива абаносовите им сълзи.
До мен в(ъв) този тъмен свят долита
мирис на спокойна и покорна сладост.
Светът в(ъв) нови дрехи се облича
и забравя да живее.
Чувам тих камбанен звън ,
звън на песен и копнежи.
Аз те чакам там - от вън ,
чакам този стон да забележиш.
На устните се спря въздишка ,
замисли се и се опита да се върне , но не успя.
Стовари се и се разплиска ,
неовладяна от мига.
Разнуди този сън измислен ,
ограби тази тишина.
Звукът беше толкова изчистен ,
че разчупи харизмата на нощта.
Въздишката умря в(ъв) звук , а звука чудно стенещ
извиси се в страстен глас.
Гласът започна да се рее ,
започна да напира песента.
Устните изгаряха греховно ,
изпяваха своята съдба.
Следваха нотите си безуслоно ,
изследваха своята душа.
Потъваха в собствената си песен ,
нямаха катинар , нямаха пощада.
Те рисуваха собствената си есен ,
те подариха на нощта промяна.
Ръкомахаше ръцете си диригентно ,
рисуваше с тях като художник.
Но това не беше тъй коректно ,
тя искаше да купи , да запази този миг.
Тя рисува мечтите и копнежи ,
неспирно желани нощ след нощ.
В нощта вкопчени и вплети
тя издига своя вожд.
Тялото се разтреперва бурно ,
разтреперено от силата на песента.
Вече нямаше в това нищо абсурдно ,
нямаше значение , че пее сама.
Тя така и не спря да пее
в дълбините на студа.
Така и не разбра , че времето е спряло ,
така и не разбра , че разруши нощта.