автор: sandil

"Лъка Одисей щом опъна
Атина в младеж го преварна"
Омир "Одисея"

Сънувах нашата нощ! Стрела и лък.
Диви ме диво първи път снагата...
Опънах тънък кръст под тежка гръд
и плитката ти вързах за петата.
Плющя плътта със ненаситна стръв.
Звезди пищяха, падаха на ято
и, смесваше се бяла с огнената кръв
в щастливо отровния връх на стрелата.

Безсмъртна беше смъртната ни нощ!
Но, завидяха всички богове...
Изгряващото слънце с жертвен нож
уби ни , възкреси и ни прокле.

Да , скитаме в моретата от книги
в мастилница от ръкопис - платно...
Да сигна жив, където мъртви стигат
убитите от брачното легло.

Перото нажежено да изтлее,
да ослепи гигантската си реч,
умирам днес, но утре ще живея,
посичайки смъртта с хартиен меч!

Летяха дните- див неяхван кон.
Сок капе от маслините зелени.
И, ето - във бездомния ни дом
дошла е старостта да се ожени.

Тя иска да опита тетивата
за втора сватба, втори първи стон!
Живот преплуван! Плувай към Итака!
Любов. Царице. Стой на моя трон!

Ще коленича. С дъх ще те целуна.
Дъхът ти като свещ ще се топи.
И, както се настройва тънка струна,
косата пак пета ще закачи.

И първата стрела ще изпищи
във гърлото на алчноста ревнива
и , цяла нощ кръвта и ще плющи...
Ограбената обич- ще убива..

Любов! Съдба! Да имаш и да нямаш!
Кипи във мъжко мляко верността .
Спри слънце! ... И, огледай се засмяно,
във старшното клане на старостта!