по Миряна Башева
Като през дива коприва,
като по стар въжен мост,
като дим на сцена премина
половината ми живот.
Другата още я чакам
на един остър завой,
да се спъне в подкова,
на облак да се качи,
да няма отрова,
никак да не горчи.
И е временно времето,
ей така, без жал си лети.
В часовник затварям го,
а то разбойник е,
всички клетки руши.
И да бягам не мога,
изглежда май остарях,
със тая моя тревога
не настигнах последния влак.
И е прашен прозорецът
дори в слънчеви дни,
аз все му говоря,
а той напук си мълчи.
Затова си измислям "Титаници"
да потъват без бой,
после ближа си раните
все на този остър завой.