автор: hristam

Не разбрах кога точно започна да се появява на прозореца. Птица като птица – средно голяма, почти изцяло черна, с няколко светли пера. Не разбирам много от птици, така я взех за някоя от прелитащите наоколо гугутки, и не й обърнах особено внимание.
По едно време ми направи впечатление, че идва винаги по едно и също време, застава на перваза и сякаш ме изучава внимателно, вперила в мен блестящото си тъмно око. Свикнах с нея като с домашен любимец и не пропусках да нароня трохи на перваза рано сутрин, още преди да е дошла. А всъщност никога не бях имал особена слабост нито към птиците, нито към животните.
Приех я като толкова естествена част от ежедневието си, че дори не сметнах за нужно да го казвам на приятелката си. Не знам дали приятелка в случая е подходящо за нея – може би по-скоро – момичето, с което живеех от известно време.
С нея се запознах по доста необичаен начин, но сама тя е твърде различна от всичко познато ми досега, за да мога да я вкарам в някакви рамки. Имах усещането, че колкото повече сме заедно, толкова по-малко я познавам, а в същото време по странен начин ставам част от нея.
Случи се една вечер, когато се прибирах от работа с колата. Не карах бързо, защото точно се чудех дали да не отбия към близкия супермаркет да си взема нещо за вечеря, или да се задоволя с останалото от вчера, пък утре да му мисля. Точно тогава тя ненадейно връхлетя върху капака. Така и не разбрах откъде се взе, при положение, че точно в този момент наоколо нямаше жив човек. При това винаги съм страшно предпазлив и внимателен, откак преди години станах неволен участник в пътнотранспортно произшествие.
Обезумял от страх, изскочих от колата за да видя, че тя изглежда не по-малко изплашена, но пък нямаше никакви сериозни контузии. Което си беше и нормално при скоростта, с която се движех, но все пак настоях да я закарам в болница. По-лесно щеше да ми бъде, ако тя бе проявила някакво отношение към случилото се, но тя не каза почти нищо. Изглежда беше прекалено уплашена, едва промълви „добре съм” в отговор на въпросите, с които я отрупвах.
Но всъщност се оказа, че не е, защото когато я приеха настояха да остане за пълен преглед, и ми казаха, че е в шоково състояние. Когато ме попитаха за подробности, обясних, че не я познавам изобщо, дори нямам представа от къде се появи. Но обещах на следващия ден непременно да мина да я видя.
Дори не знам защо го казах, чак ме хвана яд, реших, че вероятно съм се почувствал задължен като участник в инцидента. Единственото, което исках, бе да се прибера в къщи и да забравя тази шантава история. Момичето определено не беше наранено от мен, и беше достатъчно странно и объркано, за да предположа, че не е с всичкия си. Явно си имаше някакви проблеми, но аз за нищо на света нямах намерение да ставам съпричастен – вече бях изпълнил дълга си като я закарах в болницата.
Но на другия ден все пак отидох, дори излязох по-рано от работа, защото мисълта за нея постоянно човъркаше ума ми и не ми даваше мира. Тайничко все пак се надявах, че вече са я изписали, но тя беше там и сякаш ме очакваше. Изглежда беше се посъвзела, но когато я зърнах така крехка и уязвима, нещо ме стисна за гърлото.
Разбрах, че я изписват на другата сутрин, а също и че няма къде да отиде. Честно казано, и това едва го разбрах, защото не беше никак приказлива. Това, което не ми стана ясно е, защо й предложих да дойде при мен. Много мислих върху това, и така и не намерих логично обяснение. Никога не съм бил лекомислен и импулсивен, дори и в най-лудите си години, когато хормоните бушуваха неудържимо. Да не говорим, че и тя не бе нищо особено – около мен винаги е имало достатъчно хубави жени, никога не съм изпитвал липса от подобна близост.
Но определено в това момиче имаше нещо, което ме караше да се държа по учудващ и за мен самия начин, вълнуваше ме без дори да мога да си обясня точно с какво.Така че на другия ден просто я докарах в дома си.
Сигурно трябваше да ми се стори странно, че няма никакви лични вещи, нито пък пожела да вземе такива – нали все някъде е живяла, преди да се срещнем. Със сигурност бе странен и факта, че така естествено и без много въпроси тръгна с мен – та аз бях един напълно непознат, можеше да съм всякакъв. Както и тя – също.
Давах си сметка, че има страшно много неизвестни в цялата тази ситуация, и все пак, от как се настани в дома ми, някак тези неща отидоха на заден план. Единствено изпитвах чувство на удовлетворение, сякаш в живота ми най-сетне се е случило онова дългоочаквано събитие, което да го направи пълноценен и завършен.
Нейното присъствие ми даваше толкова много, колкото нито една връзка до сега не беше успяла да ми даде, дори преди още да сме се любили имах прекрасното усещане за пълна споделеност и отдаденост, а когато го направихме, сякаш се преоткрих. Имал съм много красиви любовни изживявания, не просто сексуална наслада, мога да направя разликата, но това беше с нищо несравнимо. Сякаш досега съм бил само част от пъзел, който най-сетне е достигнал своя съвършен завършек.
Опитвах да разбера повече за нея, но тя отговаряше неясно и уклончиво, а понякога просто мълчеше. Приех за себе си, че вероятно е изживяла някаква травма, която или не е готова още да сподели, или просто съзнанието й отказваше да приеме. Но с времето това все по-малко ме вълнуваше, единственото ми желание бе да е край мен, да я имам такава, каквато е – една непозната, но необходима част от самия мен.
Една сутрин ме видя докато наблюдавах птицата – мислех, че все още спи, но я усетих зад себе си.
- Значи вече я виждаш...- каза съвсем сериозно, и кой знае защо начинът по който го каза, ме стресна.
- Разбира се – отговорих – идва всяка сутрин. Мислех, че и ти си я забелязала.
- Да, аз... – тя се усмихна. После започна да се смее, засмях се и аз, без да знам точно за какво, миг преди да забележа, че е започнала да се променя. След това вече не разбирах дали плачех, смеех се или крещях от ужас, защото се озовах сред вихър от блестящи пера, женски ръце, мамещи устни и остри клюнове, изпитвах неистова болка и неописуема наслада, и се изгубих напълно, или просто изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, не разбрах нито къде се намирам, нито какво е станало със света наоколо – всичко беше толкова странно и необичайно, самият аз се чувствах различно. Още преди да смогна да подредя мислите си, си дадох сметка, че кой знае защо надничам през нечий прозорец, а в стаята стояха мъж и жена и разговаряха.
- Чудесно е, че вече я виждаш! – чух я да казва, обърна се към него, и тогава видях, че това е тя. После той я погледна, и й се усмихна с толкова нежност и любов, колкото не бях виждал в ничии очи. Точно в този миг го познах. Мъжът бях аз.