автор: zaharisa

Задушена от четри стени, аз не виждам ни изгрев, ни залез, че слънцето сутрин се вмъква през мъничък прашен прозорец. Но не слънце, а само дъхът му пълзи между черните вази, и шкафове, ракли, картини... и купища, купища книги.
И случайно достигнал да мене, тънкият пръст на зората разравя из мойте чаршафи и търси мен – безплътната сянка на вчера. Търси, но не намира, защото мене вече ме няма. Аз се разтворих отдавна в своите вина и мълчание.
А отдавна отрекла плътта и дъха си – от срам и от страх, аз отдавна не чувствам ни болка, ни страст. „Пръст при пръстта”... Не, пръст при прахта – по масата, в чаша вода.И чашата с прашна вода е всъщност моята кална душа – ни пълна, ни празна, а просто ненужна.
Денем аз бродя самотна из пустите дебри на безмощно познание, непознала мощта на деня. И плахо ровя из чекмеджетата, където нявга прибрах любовта, но намирам в тях само ръждясали ножици, прерязали моите пътища.
И името търся си... Къде ли го сложих? Записах го някога някъде, защото забравям, аз много забравям... Но няма го никъде. Не е в джобовете на старото вехто пълто, обесено на закачалката – пребърках ги всичките. Нито е скрито сред пожълтелите листи на масата. Там са записани само мечтите ми - празни са... Но ето го! – надраскано на огледалото, там дето беше челото ми. Открих го. И все пак не е то моето име... И как ли може да бъде, щом издълбаните символи висят всъщност сред нищото – те са вече негово име.
Напразно, напразно напуснах постелята. Сред необятната стая, между четри стени, аз съм безвъзвратно изгубена, несъществуваща...
И пак тихо ще се вмъкне нощта, но не нощта, а само дъхът й. Ще пропълзи между черните вази и шкафове, ракли, картини, но не ще ме открие. Ще се спъне във вазата в ъгъла – бели хризантеми, потопени в прашна вода.