автор: jeck

Но да се върна в Русе: Там някъде в трети курс започна един период от около две години, който смятам за кулминацията на живота си.
Не са много за вярване преживелиците ми от този период и от годините, които го последваха, душевните кризи, които преживях, разкъсващите ме колебания и притеснения. Аз самият не можех да повярвам че така върви животът ми, не бях си го представял нито за миг така, не бях готов да го посрещна такъв, какъвто тръгна. Не можех да осъзная реалност ли е или не, с мен ли става, аз ли съм...
Дълги години след това съм търсил начин да поизясня мъглата около себе си, да осмисля и разясня пред себе си случилото си, също да го споделя с някого, но не можех, не смеех, съвестта ми диктуваше че съм безхарактерен, безволев човек.
"Всъщност", мислел съм си, "може би всеки прекалено чувствителен човек стига до такива катаклизми и се изплашва тотално от развитието на живота си тъй като светлите, големи идеали, които той неизбежно е градил поради своята голяма чувствителност и въображение, неминуемо се разбиват при срещата с грубите реалности и може би всеки такъв човек си мисли, че неговият живот е най-големият провал в този свят. " (Но тази мисъл май я изказвам по-скоро за свое собствено успокоение.)
Не всеки дълбокочувствителен човек има такива социални и психични проблеми. Много чувствителни хора са се самоутвърдили в детството си с постижения в музиката, науката, изкуството. Докато аз бях смазан още като дете от едно дълбоко чувство за непълноценност. Но... да се опитам да продължа разказа си по натам и за този период от живота ми. Сигурно ще дотежи за четене - откачена история. Някой може би ще ме запита защо не съм потърсил помощта на лекар-психиатър, психотерапевт?
И това съм опитвал, но най-основното и решаващото е било, че съм бил толкова затворен човек, постоянно обвит в мъглата на един тревожен фон на потиснатост още от ранно детство, че съм нямал понятие и представа колко спокойно живеят хората, за да сравня и разбера колко зле съм аз психически, мислех си, че сигурно при всички е така, че такъв е животът и на другите - напрегнат, тревожен, но гледат по-отгоре на него или просто успяват да се справят, а аз не мога. Най-общо изразено все натам ме избиваше - че аз съм назад, че аз имам много да постигам докато стигна до някакво дори най-ниско ниво - представа - продукт на моето чувство за малоценност. Не съм могъл да зная, не съм успявал да усетя, че някои проблеми в детството съчетани с голяма чувствителност могат фундаментално, издъно да положат в теб едно базисно чувство на неприемане на себе си, с което сякаш си се родил и сякаш ще умреш, което потъмнява цветът на стъклото през което гледаш този свят. .
Откъде да знаеш, че има проблем точно в теб, в твоето възприемане на себе, а оттам и на света наоколо, че този свят за другите е нещо съвсем различно, по-уютно място от това, което е за теб, като никога не си пробивал мъглата, която те е обгръщала, никога не си усетил, че на света има и спокойствие. (Не си ли разбрал, че за другите хора има спокойствие, трудно ще го усетиш и ти. А ще усетиш другите и тяхното спокойствие когато се почувстваш равен сред тях, равноправен жител на тоя свят, че те не са нищо повече от теб - просто хора, а не да си дълбоко в душата си подплашено животинче, криещо се в храстите. Но пък усещането, че другите не са кой знае колко повече като дадености и възможности в сравнение с теб не може да ти го даде друг човек. Никой няма да може да те измъкне от ямата на комплексите, няма да се измъкнеш докато сам не се убедиш, че не си по-некадърен от тях. Тук е и големият капан за който Пърсиг говори, описвайки трудностите които среща потиснатия човек при своята работа (с техниката и всичко друго) "Вътрешно подсъзнателно у теб е заложено очакването, че ще се провалиш. Сякаш започваш работа точно за да докажеш некадърността си... " А пък си тръгнал да си докажеш, че не си нещо по-малко от другите... Трудна задача, защото самата мисъл за сравнение с другите (камо ли за съревнование) подсъзнателно те вцепенява. Получава се омагьосан кръг, от който друг трудно може да ти помогне да се измъкнеш. Най-удачното е да се отвлечеш, да забравиш че трябва да доказваш нещо - "просто няма нищо за доказване"- изнасяне на зентъра на внимание от мисълта за себе си и сравнението с хората навън, заемането с творческа дейност, като начало индивидуално творчество - наука, музика, изкуство, работа с техниката и пр...
Има още една възможност, още един творчески процес - да изследваш хората - изнасянето на вниманието от себе си, от занимаването със себе си, от ровенето в себе си - навън - към другите хора - да приемеш ролята на техен изследовател, да събуждаш и възобновяваш отново и отново интереса си към тях.
Тогава ще усетиш техния спокоен поглед към живота, непринуденото им възприемане на живота и тази непринуденост ще те зарази, ще забравиш себе си, ще се отпуснеш лека-полека. Ще разбереш, че те с далеч по-малко напрежение и взискателност към себе си го живеят живота и си постигат целите. И ще ти просветне някой ден: "А дали не съм прекарал живота си досега с подсъзнателното внушение, че съм нищожество и това перде пред очите ми не е изкривило и деформирало света за мен?" Защо е поставено това перде и от кога? - Ясно е че е от най-ранно детство, защото аз не помня да съм се отпуснал, да съм се зарадвал без задръжки. Излиза, че човек - здрав и прав може да е по-болен и непълноценен и от физически осакатен човек и поради психическите си проблеми да е много по-голям инвалид, макар да не е прикован към инвалидна количка.
Както обяснява в книгите си един съветски (сега руски) психолог - Вл. Леви - ако у детето не се изгради така нареченото "базисно доверие" през първите месеци и година чрез спокойното, ласкаво отношение на майката, по-нататък адаптацията му към живота е много трудна. Всъщност не само през първите шест месеца, но и постоянно по-нататък, детето има нужда да се чувства ценено, утвърждавано.
Изглежда с прекалената си взискателност, съчетана с неутвърждаването ми, с непотвърждаването на ценността ми, майка ми ме е вкарала в този омагьосан кръг - хем да бъда максималист спрямо себе си, хем да се чувствам некадърен, да не усещам ценността в себе си. Това, което наричат перфекционизъм, но не в обичайния, положителен смисъл, а като психическо затормозяване, като психически проблем - изискваш постоянно от себе си, но винаги с негативна самооценка. Тази ми обърканост, неведението ми, че съм имал сериозен психически проблем е била едната причина да не потърся психиатър.
Другата причина, дължаща се на упоритата ми природа може би - винаги някак интуитивно съм чувствал, че всичко дадено ми от живота е лично мое богатство, лично мой шанс, че трябва да го посрещна и обмисля със своите собствени сили, да не се облягам на стандартни решения и съвети на психиатри, които могат да те объркат още повече (не казвам, че непременно ще те объркат, но МОЖЕ да те объркат). Тук може би липсата на доверие у хората, подхранена от комплексите ми, подсъзнателно си казваше думата, но... като си помисля сега - дори и елементарно недоверие да е било - може и да е било за добро, защото, какво общество бяхме - деформирано, манипулирано, слепци ни управляваха. Тези, които се осмеляваха да изкажат някоя истина бяха неудобни и бяха обявявани за луди. Някой ще каже: "Хайде сега, за да оправдаеш неудачите си в живота се хвана за политиката."
Но аз смятам, че всичко е свързано и много красноречиви са думите на един "луд" : " Свестните у нас считат за луди... " (Далеч съм от мисълта да се сравнявам с Ботев, разбира се). От това, което съм срещнал в живота, което съм преживял и премислил, съм имал мигове на прозрение, в които съм усетил, че АВТОРИТЕТИТЕ често са кухи и можеш да разчиташ единствено на това, което сам си преработил, премислил и си се убедил. На авторитети - не. Били те политици, социолози, философи, психолози. Сам се потрудих доста за да обмисля този идеологически колос - "Марксизмът" - и при тези логически разсъждения се усъмних в състоятелността на тази огромна теоретическа постройка - да не говорим за още по-абсурдната и реализация около нас, наречена "социализъм". Това затвърди резервираността ми към каквито и да било "авторитети". Щом такава грандиозна теоретическа постройка, върху която стъпваше организацията на една голяма част от държавите в света, не беше достатъчно обмислена и състоятелна (нямаше ли качествен разсъдък в главите на тези хиляди "учени", в тези хиляди институти?) - на какви авторитети можеше да разчита човек? Слепци ни водеха... Тук бих искал да вмъкна едно кратко есе във връзка с "авторитетите", което нарекох:

"Името на Първия"...

Винаги съм се чудел - тогава в годините на "социализма" - как тези хора се изтъпаняваха по трибуните и започваха да повтарят явни безмислици, глупости, особено такива като: "безспорен", "всепризнат", "ръководител", "учител", "вожд", "водач", "под мъдрото ръководство на другаря... " и т. н. И т. н... Наивно съм мислел в началото, че тези хора са глупави, но после се промъкваше съмнение - чак пък всичките ли хора, дето се изказваха на един конгрес например, са глупави? Много по-късно лека-полека започнаха да проблясват малки искрици на разбиране - и аз започнах да понаучавам по нещо от живота, вече бях поусетил колко огромна е мотивиращата сила на стремежа към властта. Да, доста по-късно започнах да се усещам - те са говорели тези глупости не от уважение към личността на Живков, а от преклонение към ПОСТА, пред ВЛАСТТА, която дава тоя пост. Тогава мислех, че те са глупаци или наивници, възхваляващи го и не можещи да преценят посредствеността му. Сега виждам, че са били трезви реалисти, хитреци, адаптиращи се съзнателно или инстинктивно към условията и условностите на СИСТЕМАТА. За повечето от тях е било ясно, че ПЪРВИЯ е ограничен и користен човек, успял да се изкатери, да се домогне до високия пост. Причината за славословията им е била не преклонение пред Живков, а пред поста му, съзнателния им или подсъзнателен стремеж към този пост. Те произнасят тези хвалебствени, лакейски думи не заради Живков, а заради себе си, съзнателно или несъзнателно се виждат, макар с шанс едно на хиляда, на неговото място, съзнателно или несъзнателно може би вътре в себе си чуват своето име вместо неговото. (Както заради подсъзнателния си сексуален инстинкт човек прави много неща без да ги осъзнава напълно, така и борбата за власт също има подсъзнателен характер - дори има най-вече сексуален подтик).
Дълбоко някъде в тях проблясва минималната макар надежда, минималната макар вероятност тяхното име да звучи на мястото на НЕГОВОТО. И очакват както сега те се подчиняват на системата и на ПЪРВИЯ и са послушни в тези обряди, изпълнени с празни хвалебствия, така и ТОГАВА другите да са послушни спрямо тях и да изпълняват обряда КАКТО Е ПРИЕТО. Култ - от типа на най-древните, най-първобитните, тъмен, ограничен, сляпо следван, без мисъл, без съмнение, с овче, робско покорство.