автор: hristam

Беше още малка, когато забелязах, че има нещо странно в нея.
Никога няма да забравя онази ранна утрин, когато се събудих от детски смях и говор, и я видях в бледата здрачевина на още не събудилото се утро, да стои сред цветята в градината, и да им говори.
А иначе си растеше като всяко нормално дете, преди време, когато съпругът ми все още не ни беше напуснал, често коментирахме колко е кротка. Бяхме я взели от детски дом, когато още нямаше годинка, и й се посветихме с цялата вяра и обич на любящи родители, закопнели за своя рожба.
За мен тя беше всичко онова, което винаги съм искала да имам, и изпълни света ми до такава степен, че всичко извън нея изгуби смисъла си. Давах си сметка, че пренебрегвам съпруга си, и все повече го отдалечавам от себе си, но тя неусетно така ме беше обсебила, че когато разбрах за другата жена в живота му, дори изпитах известно облекчение. Добър човек беше, заслужаваше истинска обич и топлота, а не изпросените трохи внимание, които едва му отделях. А дори не бях разбрала как се стигна до това, бяхме толкова влюбени навремето. Само че сега имах нея, и по необясним за мен начин тя изпълваше изцяло нуждата ми от любов.
И онази ранна утрин, когато я гушнах, цялата мокра от росата, помислих, че е отишла до там в съня си. От майка си знаех, че като малка се е случвало и аз да ходя насън – нямаше нищо страшно. Просто трябваше да внимавам да не се нарани, но знаех, че сомнамбулите господ ги пази.
После това зачести, и разбрах, че не става въпрос за сомнамбулизъм – тя беше съвсем будна и с ясно съзнание, когато я намирах там, все сред цветята. Нямах представа защо ходи винаги в градината, а когато я питах, отговаряше ми, че разговаря с цветята, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Но все пак го отдавах на детски фантазии, а и на големия й интерес към цветята.Още от съвсем малка беше научила имената на всички цветя в градината, а подозирах, че познава и много други – на няколко пъти бе демонстрирала завидни познания по ботаника. А беше само едно дете.
С годините израсна крехка и нежна, лицето й бе като изваяно, с някаква специфична хубост, която я отличаваше от повечето хубави момичета на нейната възраст. Беше много тиха и затворена, нямаше приятели, и това малко ме тревожеше. Дълго време не исках да го приема за себе си, но наистина беше странна, и с възрастта това все повече ми правеше впечатление.
На моменти имаше нещо в погледа й, което ме караше да се чувствам особено, понякога имах усещането, че когато надникна в очите й, попадам в друг някакъв свят, сякаш за момент преминавах в друго измерение. На място, населено с красиви, странни растения, които оставяха у мен странното впечатление, че имат своя воля и разум, че живеят по някакви свои, съвсем различни от човешките закони.
В този кратък миг изпитвах толкова силни и противоречиви усещания, че едва ли бих могла да ги предам с думи – но като че в един и същи миг се докосвах едновременно до нещо божествено, но и толкова непознато и далечно, че ме плашеше до смърт.
Не знаех как да приемам това, и дълго време го игнорирах, а после започнах да търся причините в себе си. Напоследък имах проблеми в службата, това се отразяваше на съня ми, бях страшно изнервена и пиех много антидепресанти.
Но когато една студена сутрин я намерих да плаче боса в градината, дадох си сметка, че повече не мога да се самозалъгвам. Определено нещо се случваше с момичето ми, и аз трябваше да разбера какво.
- Миличка – докоснах леденото й рамо и потръпнах. – Толкова е студено, а ти си излязла боса и не облечена навън. Какво се е случило?
- Трябва да го спася – изхлипа, без дори да ме погледне – не откъсваше очи от белият розов храст. – Не трябва да остава тук! Тази зима ще го убие!
- Не бива да се тревожиш за това, скъпа – прегърнах я – и аз чух, че тази зима ще е много люта, но цветята винаги се съживяват напролет, знаеш го по-добре от мен. А ако този храст измръзне, ще вземем друг...
- Не! – извика силно, и когато впери в мен разплаканите си зелени очи, изтръпнах. Това не бяха човешки очи – оттам надничаше някакво странно същество, сякаш чак сега решило да ми покаже истинската си същност. В един ужасен миг ми се стори, че пред стои не моето нежно, красиво момиче, а някакво растение с гротескни човешки черти, и изкрещях от уплаха.
Но този миг отмина много бързо, не беше продължил повече от едно мигване. Тя ме гледаше с леко учудено, невинно изражение и долових тревога в бистрите й очи, в които нямаше и помен от странния мираж от преди малко.
- Не изглеждаш добре, мамо – прегърна ме тя, и ме поведе към къщата – Трябва да почиваш повече. Напоследък много се преуморяваш.
Съгласих се, объркана и притеснена, и си помислих дали пък не ми трябва една сериозна консултация с лекар. Бях чувала за мозъчни тумори с подобни странни симптоми.
Няколко дни по-късно тя ми съобщи много развълнувана, че иска да ме запознае с приятеля си.
- Имаш приятел? – изненадах се аз, и също се развълнувах ужасно. Не можех да преценя радостно, или тревожно беше това вълнение, май и двете.
- Може ли да го поканя на вечеря? – попита мило, и аз видях нещо ново в очите й – светлина и благост, които досега не бях откривала там. Моето момиче беше влюбено.
- Разбира се – усмихнах се – от кога чакам този момент!
И чак когато го изрекох, си дадох сметка колко вярно е това. Подсъзнателно винаги съм се тревожела от прекалената й затвореност и странност, и това толкова обикновено за всяка майка събитие, за мен беше едно истинско чудо.
Вечерята мина чудесно, момчето беше симпатично и учтиво, с много приятно чувство за хумор, и наистина за първи път от много време се почувствах истински щастлива. Можех да бъда спокойна щом момичето ми имаше такъв приятел до себе си.
След вечеря поиска да ми помогне да разтребим, но й казах да се погрижи за госта си. Усмихна се и ми каза, че ще го изпрати.
- И няма да закъсняваш, нали? – казах по навик.
Тя ме прегърна, целуна ме, и хукна при него.
Бях задрямала пред телевизора, когато изведнъж ми хрумна, че още я няма, и се разтревожих. Надникнах навън, и ми се стори, че ги виждам да се целуват в тъмното. Още се усмихвах, когато изведнъж той започна да се променя, сред сенките на двора и под бледата лунна светлина ми се стори, че това изобщо не е момчето, а белият розов храст в дъното на градината. Но не беше възможно тя да се целува с розовият храст, нали?
Вгледах се по-внимателно, и точно тогава тя се обърна и ме погледна право в очите. И ги видях двамата, той и тя, прегърнати, да потъват в зеления рай на онзи далечен свят, до който ме докосваха очите й. Бяха толкова влюбени и щастливи, че в този миг изпитах истинска, неподправена радост.
А когато малко по-късно изтичах навън, върху розовият храст намерих само панделката й.