автор: hristam

Както повечето интересни неща в живота, и това започна съвсем случайно.
Рядко ползвам скайп, най-вече за връзка със съпругата ми, когато е на гости при сестра си в чужбина. Онази сутрин знаех, че ще ме потърси, затова го оставих отворен, докато приготвя закуска за мен и децата.

След разговора забелязах, че имам добавен абонат, най-вероятно – работа на сина ми. Сигурно е станало докато съм бил оттатък, приел е разговор от мое име, и се е позабавлявал. Май трябваше хубавичко да си поговорим, голям беше вече за подобни изпълнения.
Бях забравил напълно за това, когато след ден-два отново включих скайпа, и тя се появи почти веднага. И не знам точно как се случи, но от този момент започнах да изпитвам все по-голям интерес към тази непозната. Нямах опит в този вид общуване, и това за самият мен беше странно и необяснимо.
Разбира се, нормален мъж съм, като повечето съпрузи се е случвало да имам някое малко приключение, съвсем дискретно, разбира се, и без каквото и да било обвързване. Бих допуснал възможността и жена ми да е изживяла някоя авантюра, но никога не съм се замислял сериозно върху това. Пък и защо е необходимо? За повече от двайсет и три години брак и две пораснали вече деца, се чувствахме толкова емоционално и физически обвързани, че подобни неща едва ли бяха в състояние да променят живота ни.
А тези скайп истории винаги са били една загадка за мен, въпреки че бях чувал за какви ли не странни ситуации. Един познат беше стигнал дори до развод заради подобна връзка, а аз не можех да си обясня как е възможно да разрушиш брака си само заради някакъв чат с непознат.
Изнервях се, когато хващах колегите да се занимават с това в работно време, струваше ми се нередно и лекомислено. Винаги съм бил изряден и праволинеен във всяко отношение, ето защо тяхното поведение в тези случаи ми се струваше повече от нелепо.
А за дъщеря ни направо се страхувах – беше едва на шестнайсет, можеше да попадне на какви ли не типове, но не виждах как мога да й забраня. Разчитах, че и тя, и сина, са достатъчно разумни да се вслушват в съветите ми и винаги да имат едно на ум.
А ето, че в един момент започнах да си давам сметка, че аз самият съм попаднал в такава ситуация, и това колкото и да бе смущаващо за мен, определено ми харесваше. Когато бях на работа беше немислимо да се свързвам с нея – та нали именно аз бях най-върлия противник на подобни неща в службата, но иначе използвах всяка, дори и най-малката възможност. А това не беше лесно, защото децата постоянно висяха пред компютъра – едва станеше единия, и веднага сядаше другия.
Обикновено я намирах късно вечер, и разговорите ни продължаваха часове наред. Сутрин тръгвах на работа на пожар, недоспал, но зареден с прекрасното чувство, което тя ми даряваше. Странно колко ми даваше тази връзка, а дори не бях виждал жената, която ме вълнуваше толкова. Бях останал с впечатлението, че е на моята възраст, или малко по-млада, поради начина й на изразяване и сходните ни вкусове за много неща.
Но когато ми изпрати своя снимка, силно се изненадах. Беше толкова млада и красива, че ме заболя. Какво можех аз да предложа на жена като нея? Каза ми, че живее сама откак преди време се разделила с приятеля си. Е, аз вероятно бях за нея една малка утеха в този момент на самота, но това вече не ми беше достатъчно. А и колко ли щеше да продължи интереса й към обикновен, прехвърлил средната възраст мъж като мен?
Написах й, че съм безкрайно щастлив и благодарен, задето изобщо намира време за мен, но не бях искрен докрай. Всъщност все повече исках цялото й време само за себе си, колкото и да бе невъзможно това. Вбесявах се, когато се оказваше заета с друг разговор или я нямаше на линия, когато не я откривах света ми ставаше черен. Бях обсебен, влюбен, полудял – изобщо нямаше значение точно какво се случва. Единствено реално за мен беше това, че тя бе извор на нови усещания и емоции, че ме променяше изцяло. Нещо, което не остана незабелязано от близките ми.
Когато жена ми се прибра, възможностите ни за общуване станаха още по-ограничени, но вече бях готов на всичко и правех и невъзможното. Понякога едва успявахме да разменим по няколко изречения, и това ме съсипваше. Жена ми първа забеляза, че съм посърнал и отслабнал, аз не бях обърнал внимание, но тя накупи витамини и настоя да си взема отпуск, за да си починем някъде само двамата. Отдавна не го бяхме правили, преди все аз бях инициаторът за подобни почивки, а сега сърцето ми се сви. Това щеше да ме откъсне от нея, а аз не можех да си представя и ден без нейното „здравей”.
Тя искаше да се видим, но аз все й казвах, че съм много ангажиран с работата и семейството си, а в действителност ужасно се страхувах. Най-вече от това, че като ме види, ще се разочарова, и ще я загубя. Ще изгубя и малкото, което ме свързваше с нея, но което за мен беше много. А в същото време повече от всичко исках да я видя, да усетя докосването й, да чуя смеха й.
Това раздвоение ме разкъсваше, правеше ме неспокоен и объркан. Усещането за нея притъпяваше усещането за мен самият.
Един ден ми писа, че ще идва в нашия град по работа, няма да има много време, но ще се радва да се видим, поне за малко.
Чувствах се като влюбен ученик, когато я видях да идва насреща ми със свежата си момичешка фигурка и прекрасната си усмивка, и си помислих, че на живо изглежда дори по-красива отколкото на онази снимка. А и отколкото изобщо си представях. Силно се вълнувах в очакване на нейната реакция, като ме види, но тя така грееше насреща ми, беше така лъчезарна и мила, че се почувствах истински късметлия. Беше при мен и ми се усмихваше – останалото нямаше значение.
Седнахме в едно близко заведение, разговаряхме, но дори не си спомням точно за какво, защото бях прекалено зает да изучавам всеки неин жест, мимика , поглед. Каза ми, че отдавна е мечтала да се видим, и страшно се радва, че най-после се е случило. Толкова бях щастлив, че ми идеше да я грабна в прегръдките си, забравил за всичко останало.
По някое време джиесемът й иззвъня, и чух, че се уговаря с някого.
- Извинявай – усмихна ми се мило – но обещах и на още един човек да се видим.
- Така ли? – бодна ме ревност. – Още един скайп познат от този град?
- Не – засмя се – съвсем различно е. Запознахме се миналата година на плажа, може да се каже, че ми спаси живота. Ако не беше той като нищо щях да се удавя!
- Разбирам... – опитах се да отвърна на усмивката й. Не мисля, че се справих.
- Много искам и ти да се запознаеш с него. Споменавала съм му за теб, че си най-добрият ми приятел. А, ето го, идва!
Видях я да се усмихва широко на някого зад мен, и да му маха с ръка. Когато се приближи, видях, че това е сина ми.