автор: Deida

...и точно тогава времето спря, пространството се измени, светлината изчезна, но не настъпи мрак и аз усетих, че вски миг ще потъна,
ще се гмурна, ще се вмъкна в картината, която вероятно сама бях създала. Не изпитах страх, само очакване и едно непознато, неназовимо чувство. Плувах, сливах се, разтварях се в този странен, невъзможен пейзаж, забивах се в него като хирургическа игла в плът, докато накрая станах част от него, от една непозната (не)действителност, и то такава част, за която не можеше да се прецени каква роля играеше в основния замисъл. Тази част до някакъв момент пазеше индивидуалното си самосъзнание, но след известно количество тъмнина и светлина детайлите й започнаха да се размиват, да чезнат, тя се превърна в част от цялото, което не беше възможно, и в крайна сметка престана да съществува. Или поне никой не знаеше. До един ден, когато аз я видях, забелязах я съвсем случайно, взирайки се във въздуха около един треперещ знак. Моментално по слепоочията ми полазиха тръпки, коремът ми се наелектризира, само за миг всичко се промени, почувствах се много странно и точно тогава времето спря...