автор: traveller

Гневът на органа ме смачква,
по дрезгавите устни на гласа си.
Обръща ми душата на обратно
и къса ме, на ситни нотни стълбици.
Вибрира ме, по клетъчни мембрани,
до ганглийната нервност ме докарва,
и червейово сгърчен ме захвърля,
обратно до земята неорана.
Обратно до стърнищата оглозгани,
на моите душевни запустялости
и трябва пак парчетата да вземам
да ги сглобя, в измамната си зрелост
да ги иззидам, в нови катедрали
на нови богове, на ново вярно
и в тяхната измамност да се моля
да бъда грешен, без да съм повярвал.
Гневът на органа ме смачква,
а спира ме копнежа на цигулките -
че можем да сме още необятни,
че можем да сме литнали след юлското!
Да вплитаме небесното във себе си,
и вплетени в съня си да оставаме,
да газим по тревите, с боси пръсти,
и музиката в стъпките да бяга.
Да боцка с нежни пръсти ходилата,
и някак да летим над пеперудите,
да чуваме копнежа си за лято,
а зимно след съня да се събуждаме...