автор: apostolicia

Уморена до смърт, се дотътрям до леглото си. Предчувствието за ароматни, току-що изгладени чаршафи, познатият дъх на потпури бяла роза и лавандула, зашити във възглавницата ми - ммм, ето това е щастието. Дългият тягостен ден, адският пек, бездъждовно и унило. Петък вечер след полунощ.
Денят беше ужасен. Започна с това, че започна. И то доста по-рано от очакваното, събудиха ме с трясък по телефона от службата, скочих като ударена с чук по главата, изритах с малкото си пръстче ръба на леглото, подхлъзнах се и си ожулих коляното, докато се добера панически до тъпия телефон. Трябваше да съкратя процедурата по приготвянето, а първото кафе за деня вкъщи с вестника трябваше просто да изключа от репертоара. Взех такси, понеже колата ми за пореден път беше в сервиз. Таксито ме одруса, понеже си знае, че плащам – такситата в този град ме познават. Ключът на офиса заяде, а аз в паниката забравих кода на алармата и след минутки дотърчаха юнаците от охранителната фирма – петарка за фалшиво повикване. Компютърът в службата се прецака и взе да забива на всеки три минути, перката на вентилаторът му зави като сирените на 2 юни – десетарка за почистване в приятелския сервиз, понеже във вражеския ще ме обрулят като джанка, но пък приятелският е на другия край на града – още петарка за такси. По тази причина изпуснах срока за предаване на спешни материали – два кинта глоба на всяка минутка. До обяд вече приличах на банкомат – така раздавах пари. Един клиент забрави за срещата и стана причина да закъснея за следващата, изпуснах и двамата. Кофти! Пак ми триха сол на главата. В късния следобяд по вътрешната поща пристигна и-мейл с възторжено съдържание – в централата измислили нова справка, дето щяла да ни показва кой къде се намира – идеше ми да ги заплюя, но колегите от другите офиси заляха елей по и-мейла – “Браво! Точно от това имахме нужда да ни стимулира трудовия ентусиазъм!” Даже нескопосани стихчета се пръкнаха. Ода за справката! Кретени! Аз пък имах нужда от дъжд – идеше ми да закрещя. Но се въздържах. Не закрещях, само изпратих линк за литературен сайт на стихоплетците, с което си навлякох гнева на ръководството. Едва се довлякох до кошмарния край на деня, когато колегите ми напомниха, че петък е ден за традиционната бира. Ако можех да се стигна, щях да се захапя отзад – аз го измислих този ритуал с цел да сплотя колектива – стил на ръководство. Порочен! Превърна ме в шеф на водопад, колкото той може да бъде управляван, толкова и моите подчинени. Но да отсъствам от собствения си ритуал – немислимо. Пък и в този ресторант правят страхотен пържен уклей, комай за хранене днес време не достигна.
Дъждът ни свари на терасата на ресторанта, тя пък протече от напора на пороя. Вътре в кръчмата гарсонетки панически сервираха по масите легенчета под течовете, задухът правеше положението още по-трагично, така че си останахме на ветровитата тераса под дъждовните пръски. Но пък уклея наистина беше превъзходен. Имаше поне едно хубаво нещо – пороят ми послужи за оправдание незабавно да си тръгна под предлог, че съм оставила отворени прозорците у дома. Прахът се беше превърнал в тиня, мътни потоци по асфалта. Цели реки. Не можах да удържа еуфорията си, нагазих с новите си обувки от естествена кожа в рекичките и ги скапах, скапах и един от малкото си офис-костюми – нищо, и без друго ги мразя. Не отиват на подрънкващата на глезена ми индийска гривна със звънчета. Прибрах се мокра до кости и щастливо се заех да сваля счупеното от течението стъкло в спалнята, да изхвърля унищожените от бурята петунии на балкона и да попия водата под прозореца в кухнята. Отне ми повече от час, но пък добре, че се прибрах без чадър, понеже бойлерът отново беше повреден. С това разбира се котсузът не се ограничи изобщо – хем си знам, че съм сляпа като къртица, оставих оптиката на нощното шкафче, да не ми тежи, поне докато чистя с прахосмукачката стъкълцата по мокета под счупения прозорец в спалнята. В резултат не видях водата и изгорих прахосмукачката. Изгорих си и вечерята, защото в отчаянето си седнах пред компютъра и се разписах бясно, забравяйки че си приготвям сандвич. Но пък миризмата на колендро и наситеният с озон въздух така ме бяха опиянили, че не можех да спра пръстите си по клавиатурата. Цялата къща се разсмърдя на изгоряло. Погледнах часовника, токът беше гаснал и зелените му цифри показваха 00:00 часа. Телефонът ми показваше 1:26, реших да му се доверя и да си легна най-после. Компютърът ми е в добре изолирана от шума стая – просто фасадата й гледа към недостъпна за човешкия крак поляна. Но пък спалнята ми е точно до паркинга – сиреч шум и изгорели газове накуп. Цяло лято се заканвам да си купя ъглошлайф и да отрежа с него пейката под прозореца ми. Комшиите така и не си купиха климатици и цяла нощ си приказват на пейката току под леглото ми – ех, какви хора. Писва ми всяка вечер да викам “Време е за сън, време е за сън!” В Оле Затвори Очички съм се превърнала. Този път от отсрещния блок се лее толкова силна музика, че в началото дори не мога да разпозная мелодията. Мразя чалга, но знам всички хитове – няма начин, съседите имат много мощна уредба. Вече набирам телефона на полицията, защото наистина е време за сън, когато разпознавам мелодията....ръката ми спира на втората шестица от 166, без да разрешава повикването. Цялата компания отсреща пее заедно с 1000-ватовите тонколони – “Ставай, страна огромная”
Овладявам трудно очите си в рамките на орбитите им, приготвям си тапичките за уши, които си донесох от Монца при последното посещение в Италия и си лягам доволна в лавандуловото си легло. Отказвам се от полицията – време е да дам своя принос в борбата срещу чалгата.