автор: Lirika

По сивите очертания
на очакванията ти,
намерих утеха
за обезумелия
от студ изгрев.
Напълних очите ти
с пенлива истина,
и вдигнах тост
за времето
на изповедите.
Изгубих смисъла
някъде в утробата
на мечтите
и възкресих
мъртвото махало
отмерващо тишината.
Напих те
с болките си
и те зазидах в невъзможното,
за да те намразят
всички живи,
всички бъдещи
и всички очакващи,
защото в последното
утро до теб
осъзнах
безкрайното
влачене
на смисъла.
Защото
изгори залеза ми,
преряза вените
на утрото ми,
заши очите
на вярата ми
и ме дамгоса
с една дума...
Защото
не знаех,
не мислех
че и този който
не умее да обича
може да бъде обичан.