автор: IVANZLATOUST

Малко преди новата година имаше пълнолуние. Когато златният диск изплува над хоризонта, обкръжен от безброй трепкащи звезди, зданията, улиците и парковете на милионния град сякаш преминаха в ново състояние.
Светлини и сенки заиграха вълшебен танц, следвайки ритъма на неуловима от човешкото ухо нощна музика.
На възрастния човек, който вървеше бавно към дома си по тротоара под голите клони на огромните кестени, му стана още по-тревожно в душата. Той ту потъваше в непрогледния мрак в сянката на високите сгради, ту излизаше в студената светлина на небесното светило. И мисълта му ту потъваше в безизходицата на всекидневието, ту се устремяваше към нереалния, но единствено възможен изход – смъртта. Вече много месеци той се мяташе между невъзможния живот и възможната смърт, безсилен да направи избора, за който имаше необходимата и достатъчна свобода. Месеци наред вечер, преди да заспи, пред очите му преминаваха детайли от богатия на събития негов живот и мисълта му стигаше до един единствен извод: време е да избягаш от кошмара на живота. Смъртта е по-добра във всяко отношение.
За тази вечер той си беше приготвил необходимата смъртоносна доза приспивателно. Вече нямаше никакъв смисъл да протака и той беше решил за последен път да тегли чертата и пред себе си да реши напразно ли беше всичко.
Вървеше и размишляваше. В строго личен план животът му беше пълно фиаско. Единственият му син – талантлив художник, след като се разведе и остана без работа, се отдаде на пиянство и наркомания. Снаха му се оказа по-голяма усойница от свекърва си. Искаше от мъжа си слава, защото наистина беше талантлив, а той се пропи. Искаше от мъжа си да печели добре, а той харчеше безразсъдно. Искаше от мъжа си да бъде фактор в обществото, а той се свърза с разни неудачници, затъна в дългове и загуби желание да се бори, за да постигне поне малко от това, на което беше способен. Накрая жена му го натири и той се прибра при родителите си, за да им тежи със страстта си към алкохола и наркотиците. От ден на ден, от месец на месец гаснеше пред очите му и той беше безсилен да му помогне. Опита със съвет – синът му не искаше да слуша никакви съвети. Отсече категорично: животът си е мой и ще правя с него каквото си искам. Аз съм свободен човек:
Баща му заключи:
- Не си свободен сине, роб си на страстта си към алкохола и наркотиците. Загиваш.
При тези думи той скочи и не се върна цяла седмица. Една сутрин се появи брадясал, мръсен, с блуждаещ поглед. По дънките и якето му имаше кал, маратонките му – също кални и без връзки. Болната му майка, както лежеше, като видя, припадна. Той му извика гневно да се махне от погледа й и се впусна да я свестява с валидол. Когато дойде на себе си, изрече отново думите, които казваше при всяка семейна несполука:
- Ти си виновен.
А той се усмихна горчиво и не й възрази. Така правеше напоследък – не й възразяваше, защото се беше убедил, че няма смисъл да спори с нея. Животът им мина в препирни кой е крив и кой е прав. Той все не можеше да й докаже, че постъпва правилно; тя все недоволстваше от нещо, макар че благодарение на него видя света, беше й отдавано уважение и внимание от наши и чужди политици и дипломати.
Тя не знаеше какво точно върши той и все смяташе, че трябва да стане министър или поне посланик, а той вършеше това, което само той и няколко още души умееха, и предназначението им беше не да стават посланици или нещо подобно, а да получават и препредават информация, от която зависеше сигурността на системата. Търговските му сделки се проваляха, за което получаваше служебни критики, а жена му го смяташе за некадърник; но строго секретната информация отиваше винаги където трябва.
Пенсионираха го няколко години преди 10 ноември, като му дадоха тристаен апартамент в най-чистата, най-зелената и най-благоустроената част на София. Жена му пак беше недоволна – преждевременно се пенсионирал. На нея още й се скиташе по чужбина, а той повече не трябваше да се излага на риск, по преценка на началството. Бяха му изпратили заместник, с който той никога не се срещна.
След промените животът му стана ад. Жена му се превърна в истински инквизитор – защо не взе торбичката с парите, които му бяха предложили, защо не се включи в политиката (без значение в коя партия), защо не помогна на сина си да си намери хубава работа. И още хиляди други защо, за които все той беше виновен.
А той не можеше да й докаже, че е безсилен да промени обстоятелствата около живота им.
Нима можеше да вземе парите, които бяха взети от народа и не му принадлежаха? Нима можеше да стане капиталист, след като цял живот се беше борил срещу капитализма? Нима можеше да промени съдбата на сина си, след като той самият не искаше да има друга съдба?
Целият живот на народа след десети ноември 1989 година се объркваше тотално и той не можеше да го оправи, макар че точно знаеше причините. Чувстваше се сам, предаден, унизен, когато гледаше от тротоара беснеещите тълпи да дрънкат тенджери, макар че нито бяха гладни, нито бяха жадни. Злият дух беше освободен от бутилката, той знаеше кой направи това и защо го направи, но беше безсилен да го спре и да върне духа обратно.
Той беше сломен. Той не виждаше смисъл да живее повече, защото нищо не можеше да поправи. Страданията му се увеличаваха и от това, че с орязаната си от властта пенсия и социалната пенсия на жена си той не можеше да плаща нито парното, нито тока, камо ли да купува алкохол на пропадналия си син. Парите едва стигаха за елементарно хранене.
С мрачните си мисли старецът се добра до дома си. Влезе във входа на жилищния блок, запали лампата и се запъти към асансьора, без да се впечатлява от боклуците, които се виждаха навсякъде. Така беше отдавна, защото живеещите в блока не можеха да плащат за чистачка, а и нямаше кой да ги организира сами да си изчистят стълбището. Мина му през ума нелепата мисъл, че от утре няма да вижда повече тази грозна картина, както и всичко останало грозно и пошло в живота, с което бе принуден да съжителства.
Асансьорът, скрибуцайки го изкачи на четвъртия етаж. Отключи апартамента, влезе в антрето и запали лампата. Зачуди се, че жена му не реагира навлизането му.
- Сигурно е заспала – каза си той, макар че знаеше, че тя никога не заспива преди да се е прибрал. Той приготвяше вечерята и й я носеше върху подвижна масичка. През цялото време, докато траеше приготвянето и поднасянето на вечерята тя каканижеше своите тиради за това, че стои по цял ден сама и няма кой чаша вода да й донесе, макар че на шкафчето до нея имаше и вода, и сок от моркови, и бисквити, и конфитюр. Той неизменно й отговаряше:
- Трябваше да продам вестниците и тогава да си тръгна.
И тази вечер той се забави заради вестниците, които продаваше по влаковете. Но за разлика от другите вечери сега тя спеше дълбоко и не усети отключването на вратата.
Толкова по-добре – помисли си старецът и след като се разсъблече, влезе в стаята й. Там беше светло от лунната светлина, която нахлуваше през широкия прозорец. Беше тихо, толкова тихо, сякаш вътре нямаше никой. Леглото на жена беше в сянка и той не можеше да види какво има там. Само забеляза, че някакъв нож и тъмни петна се търкаля на пода на крачка от леглото й.
Запали лампата и насочи погледа си към леглото на жена си. Това, което видя веднага го порази. Тя лежеше непокрита и безжизнена, отметнала лявата си ръка настрани. Все още капеше кръв от вените й, на пода имаше голяма локва кръв.
- Лено, какво си направила? – проплака той, като я гледаше безпомощно. Съмнение нямаше – беше си прерязала вените на лявата ръка.
Той грабна една кърпа от гардероба и бързо стегна ръката й на мястото, където се беше наранила. След това излезе от апартамента си и позвъни на съседите. Там живееше пенсионирана медицинска сестра. Госпожа Николова изключи телевизора, пред който бе седнала и дойде веднага.
- Господи, какво е станало? – завайка се тя, но бързо се опита да потърси пулс по ръцете и гърдите на съпругата му. Пулс нямаше. Хвърли се към телефона и повика бърза помощ. Обещаха да дойдат до десет минути.
- В момента нищо не мога да направя – каза съседката на стария човек. – боя се, че е много късно. Но защо е направила това? – запита отново тя и се разплака. Потресеният старец плачеше и нищо не можеше да отговори. Погледът му спря на нощното шкафче и забеляза листче с ръкописен текст. Вдигна го с трепереща ръка и го поднесе към очите си. Но не можа да разчете ситния почерк и затърси в джоба на палтото си очилата. Съседката му помогна да отвори калъфа и той постави с трепереща ръка очилата и зачете бавно на ум посланието на жена си:
“Мили съпруже, не мога повече да ти бъда в тежест и те оставям. Без мен ще ти бъде по-леко. Прощавай, бях лоша с теб, но те обичах. Животът свърши за мен.
Твоя Лена.”
Старецът зарида. Съседката го настани във фотьойла до нощното шкафче, излезе от стаята и се върна с чаша вода. Даде му да пийне и започна да му говори някакви успокоителни слова, които той не чуваше.
Екипът на “Бърза помощ” не се забави. Отвори им съседката. Влязоха двама санитари с носилка, лекар и медицинска сестра. Лекарят прислуша сърцето й, отвори клепачите й и констатира!
- Мъртва е. Смъртта е настъпила преди час.
После писаха някакви книжа и му ги поднесоха да ги подпише. Отидоха си. Изпрати ги съседката и се върна при него.
- Бай Петре, ако нямаш нищо против, аз мога да я измия и преоблека. Дай ми телефоните на близките си да им се обадя. Синът ти къде е, има ли телефон.

Старецът с мъка схващаше смисъла на думите й. В съзнанието му се въртяха редовете от предсмъртното писмо на Елена. “...Не мога повече да ти бъда в тежест ... Бях лоша с теб, но те обичах...”
- Защо, защо ме изпревари? – промълви Петър – Аз трябваше да те оставя...
Лицето му изведнъж застина в горчива и безжизнена гримаса.
Умря, без да посегне към сънотворните хапчета.