автор: fightingone

Самотата е като дъжда.
Тя се надига от морето да посрещне вечерта;
от равнини далечни и безлюдни
тръгва към небето, което винаги я приютява.
И едва тогава започва да вали.

Вали върху града в часовете между мрака и деня,
когато всички улички поглеждат утрото
и когато телата без да са направили откритие
разочаровани и тъжни се разплитат;
и когато хора, които се ненавиждат
са принудени да спят в едно легло:

тогава самотата тръгва със реките...

Из: Книга на картините