автор: jelyaznovski

Н А К А З АН И Е

В градината сме. И Зого е с нас. Нина обръща с бела, и Зого рови до нея. Тя изравни с греблото, той издълбае дупка. Съседите умират от смях. Смяха се, колкото Зого още да се настърви, и си отидоха по работата. А ние останахме да му се караме и да го гоним. Той също да се сърди и да се зъби.
- Сега ще те вържа, да видиш който не слуша… - заканвам му се влизам вкъщи за нашийника. Едва го намерих – Зого не е връзван ог година.
Вървя към него с нашийника, размахвам го застрашително и си мисля: щом Зого започне да рови, ще го оглавя, да разбере, че това е наказание. Няколко пъти, и ще го отуча да рови.
А Зого като видя коженото коланче, като затанцува около мен, като заскача – ще ме събори от радост.
Спрях се и – обратно вкъщи. Няма смисъл да го връзвам. Вместо като наказание, той възприема нашийника като благоволение…
И вкъщи се досетих. Когато Зого живееше в апартамента в града, връзването беше знак, че го извеждаме на разходка. Два пъти на ден голямата му радост започваше с нашийника. Връзка около врата – кеф. Кучешка му работа...
Но днес Зого остана ненаказан. И следващите дни. Защото докато измисля наказание, тя градината свърши, прекопахме я.