автор: MaCTePa

На 25 Колчев стоеше на тъмно отвън, на терасата, говореше с баща си по телефона и тъкмо се канеше да запали нова цигара, когато видя някого долу пред блок 24.
Загледа се и както беше подпрял телефона на ухото си с рамо го изтърва от шестия етаж. Изненадващо не последва гневен изблик – Колчев зяпна в мрака под себе си, изплю залепналата в устата му незапалена цигара, погледна запалката останала в дясната си ръка и метна и нея през терасата. Влезе вътре и рече:
“Има ли тука някой да ми лепне един шамар?”
Георги Пешев, на 23, мърчандайзер отдел мляко и млечни продукти в своята войнишка форма се изправи сякаш цял живот е чакал този момент и най-тържествено отлепи на Колчев един цигански шамар. Холът на Колчеви избухна в смях и бурни аплодисменти. Една от новите тук започна да вика: “О-ще, О-ще, О-“, но женкарят довел я на партито сложи ръка на голото и бедро и тя млъкна. Без да обърне внимание на артистичното и изражение, Женкара вдигна свободната си ръка на другите да замълчат и попита Колчев:
“Братле, добре ли е?”
Новата се изкиска в тишината и Деси, която междувременно се бе приближила до канапето, успя да положи ръка на рамото на Женкара преди да е посегнал.
“Добре е, добре...” Побърза да каже Колчев и се усмихна.
“Братле, аз...” Понадигна се Мърчандайзера...
“...си нашето Златно момче, Мърчандайзер. Наистина имах нужда, братле, видя ли к’во напрайх. Изтървах си шибаната Нокия от шестия етаж и замалко...” В хола на Колчеви отново кънтеше смях. Липсваха само Деси и Новата – бяха излезли да се напудрят. Колчев тръгна да излиза, но го спря Мърчандайзера.
“Идвам с тебе.”
“Къде бе, Мърчандайзер?”
“За телефона!?”
“...Аа, да бе! Не бе! Ти гледай чашите да не остават празни и... Виж там пусни нещо весело, а... Дай една целувка!”
Мърчандайзера махна с ръка и се върна при уискито си.
Колчев излезе усмихнат в коридора и завари Деси и Новата прегърнати. Новата плачеше, а Деси я утешаваше. Тя го видя и му направи знак да се маха. Колчев изхвърча навън по късите си гащи и войнишка риза и се затича надолу по стълбите. На 5-тия етаж усмивката му замръзна, той спря и се ослуша.

* * *

На вратата се позвъни и Деси отиде да отвори. Бяха Хърсови.
В алкохолните вечери Майстора често ми говори за тях, и другите, за което се извинява непрекъснато, и накрая остава тъгата само, само тъга, и нежност, и се любим до зори, а на другия ден не ме гледа в очите и е най-гадното копеле на света. Но аз го обичам. Обичам го когато разказва за своите делфини и китове, за Тримата братя и Златната ябълка, обичам го за това, че един ден ще изтрезнее за да приключи веднъж завинаги с тази история.
Нека разкажа с негови думи началото на същата приказка:

Живели някога в Младост трима братя и една сестра. Тримата братя били свестни момчета, добри, но не съвсем като в приказките – помежду им нямало завист, съперничество и дори при всяка възможност за изява единия гледал да даде шанс на другия да се изяви. Така тримата пропускали своите шансове достатъчно често, за да не бъдат прекалено добри, както в собствените си, така и в очите на другите. Те пропускали голове в решителния момент, когато трябва да се стреля във вратата, а не да се подава. Опропастявали с няколко думи всяка възможност за един хубав бой, стига в конфликтната ситуация да е замесен техен близък роднина или приятел. Заради взаимни симпатии оставили не едно и две желани момичета на спокойствие в петък вечер да мечтаят в леглата си...
Тримата братя, за добро или лошо, били и доста начетени още от най-ранна детска възраст. Казват, че тримата взели заедно разстоянието от „Спасителят в ръжта” до „Дневник на Прелъстителя” за една лятна ваканция, когато били съответно на по 12, 11 и 8 години. От тази паметна лятна ваканция и тримата, независимо един от друг, без да го обсъждат помежду си и всеки посвоему, започнали да гледат по-сериозно на бъдещето на малката си сестричка. Различията на тримата започнали да стават все по-осезаеми с все по-честите им изяви на братска загриженост. Всеки един от тримата разбира се се досетил за намеренията на другите и така те сключили нещо като негласно споразумение да пазят сестра си, както от превратностите на живота, така и в предстоящия й първи сблъсък с Любовта. Малката обаче, без да е прочела кой-знае-колко, не отстъпвала на братята си по интелигентност, досетливост и що-годе, ако не и съвсем правилно отношение към нещата. С наближаването на пубертета, тя вече се досещала за намеренията на братята си, и макар че това я вбесявало адски в началото, тя скоро започнала да свиква с „грижите” на батковците си. Нещо повече – тази тяхна загриженост с всичките и прояви започнала да я забавлява и очарова.
Големият брат я очаровал с нелепото си, комично и дори глуповато поведение – нещо непривично за него като най-голям, най-опитен, спокоен, трезвомислещ и сериозен. Колкото и прагматичен да е обаче, той не постъпвал така преднамерено – просто се чувствал неудобно в ролята си на най-големия батко, който се бърка в живота на малката си сестричка. Увлечен от начина по който тя приема нещата обаче, той осъзнал какво е всъщност наистина да превърнеш свой недостатък в най-силното си оръжие и започнал да се държи все по-свободно не само в нейно присъствие.
Средният брат бил поет по душа, рядко особен тип, надарен не само с красота и добър вкус, но и скромност на характера неприсъща за един истински красавец с високо самомнение. Мълчалив по природа, той си позволявал понягога да използва обезоръжаващото си обаяние и красноречие за да изненада сестра си, да грабне вниманието и, след което я отегчaвал до смърт с безкрайни проповеди, подкрепени с цитати от Библията и разни източни философи, поети, религиозни водачи. И когато тя вбесена вече се готови да изкрещи и да вдигне ръце, както не само жените умеят да прекратяват разговори - той изтърсвал изневиделица коментар или без никаква връзка с речта му, или в пълно противоречие с казаното, пращайки директно по дяволите вси светии и цялата своя проповед.
Най-малкият брат бил все пак единственият весел по природа. Един от онези шутове които развеселяват хората със самата своя поява, но никога не стават за смях. Един от онези, които разсмиват дори с такива шеги, които извършени от някой друг бихме обявили най-малкото за нелепи или крайно осъдителни. Въпреки че на такъв тип би било простено почти всичко, той предпочитал да не се бърка в живота на сестра си и се задоволявал само да осмива поведението на братята си или това на ухажорите на сестра си.
И така, живели те спокойно, разумно и просто... до навечерието на бала, организиран от много близък приятел на Тримата, наскоро завърнал се от военна служба – обект на тайно обожание от страна на Сестричката. Тя изглежда подочула какво предстои, или навярно сама се досетила съдейки по препирните на братята си за реда в банята, и не и оставало нищо друго, освен да извади всички свои оръжия и със зъби и нокти да се пребори за правото си да отиде с тях на бала. Накрая естествено Тримата братя взели единодушно решение, че е крайно време да представят сестра си в обществото...

И ето тук, докъдето е написана приказката е време вашата Бездарница да напусне страницата Мили Мой Майсторе, Сбогом! Обичам Ви!

P.S. Както виждаш не само ти умееш да се гавриш. И аз съм достатъчно извратена за да бъда с теб Копеле мръсно просто си заври това прощално писмо като скромно лирическо отклонение където и да ти е творческата дупка и се постарай да свършиш послушай ме поне веднъж!

Твоя, НОВА

* * *

Каквото и да правя, колкото и да се старая, цялата тази история отвсякъде отива по дяволите. Независимо как ще съумея да докарам нещата до край в сънищата ми това никога не е било кошмара който е наяве аз ще остана Майстора, а твоето име е Маргарита, но това не е нашата приказка, а за всички тях, които може би никога не са били, но винаги ще са.
Владо, Радомир и Мишо-Кълвача Хърсови познавам от деца. Не помня деня в който се запознахме, но помня че дълго време след като се преместиха в Младост никой не дружеше с тях. Заслугата да се сближим е на бащата Колчев, който в банкетно настроение на Бързия накарал сина си да включи братята Хърсови в игра на жмичка за която се носят легенди. И ето ни нас: на Рождения си ден уволнявката Колчев разказва историята за тази прословута игра на жмичка, която само Ермина Хърсова не е чувала. И докато всички наоколо бъбрят, смеят се, танцуват, живеят в музиката или просто се наливат – Ермина седи там, слуша глупостите на най-свястното копеле което съм познавал някога, и просто Сияе от щастие и е най-красивото червенокосо блаженство с тези очи на млад ястреб за които говорят и тяло, тяло на богиня, подвила крак заслушана в песента на овчар си беше и овчар си остана Колчев... А Владо Хърсов си сипва голямо, слага две бучки лед и вика с жест Женкара да пушат на терасата. А когато някой някого повика за цигара на нечия тераса е винаги интересно за мен, и за Радомир Хърсов, и дори за Кълвача Мишо Хърсов, който не пуши, но идва при нас и директно се мята на парапета за да си полюлее краката от шестия етаж сякаш нищо не е. И наистина, като размислиш, какво толкова, че едно тантуресто човече от добро възпитание те е нарекло чичо; какво от това, че навсякъде те подпитват дали си имаш приятелка, а бабите директо те тръшкат с въпроса смяташ ли да се ожениш докато са още живи?! Усмивката с която тогава посрещнахме поредната дивотия на Кълвача за нас означаваше много. Хареса ни че съумяхме да не му направим забележка – затова всички насядахме на парапета. И всеки, който излезе да ни види какво правим в първия момент се стряска, но без да иска нищо не казва, а просто идва и сяда на парапета.
Когато последните двама излязоха на Ермина и хареса много и се шмугна между братята си но не уцели парапета и полетя надолу от шестия етаж. Пръв без да се замисля я последва Михаил, разбрали вината му после бяха Владимир и Радомир, останалите нямаха избор, а аз трябваше да убедя себе си, че съм постъпил правилно като хванах Теб, а не Колчев.