автор: tsveti

Марс и Венера – на ръка разстояние, на светлинни години ли
или …

… просто на една целувка…
стига само да се сетим
стига само да не сме заети с глупави изтощителни fruitless борби
за надмощие
за доказване на нещо си
стига само да погледнем в съседство-
ха! някой си там на съседната седалка –
always available, baby
ci sono qui, amore,
тук съм все още – available
с всичките си претенции и капризи, и пъчене, и суетене, поглеждайки се крадешком в огледалото (за да открия с мъка поредния бял косъм),
добре де, като казваш, че съм хубава, защо не ми обръщаш внимание,
или просто ме забучи на карфичка в хербария, там непокътната ще си стоя, архивирана, до поискване,
докато се сбръчкам от меланхолия

ти си тук, baby,
и пак и пак искаш внимание, само, само, единствено за теб,
а в момента, в който го получиш, искаш още, и още, и още,
най-добре вържи ме на каишка като кученце,
да скачам на задни лапи,
с уста да ти нося червилото, чантата, прашките,
плътно до полата ти с изплезен език,
щото бира с приятел е равно на предател,
разбира се, куче-медиум е най-добре за теб, sweety,
то ще направи даже ненужни дългите ти изречения с намеци,
посипаните със захар фелдфебелски команди,
само размахай пръчката, мила,
простичко я размахай и кучето ще доприпка,
не ми разказвай „Война и мир” с очакване да се сетя накрая какво искаш
и на финала, гледайки ме с тъжните очи с лавина от надежди ”Ах, успях, най-накрая успях…(да го накарам да ме разбере, разбира се)”
изведнъж гледайки ме с големите си насълзени очища,
установяваш, че похърквам, мила, сладка,
ами… красноречието ти приспива, това е

и когато спокойно заспиваш, гушкайки и мен, и възглавницата,
без дори да разбереш (или правейки се, че не разбираш), че ти се сърдя,
забеляза ли че повече от четири часа не си говорихме

а! ама това е подробност някаква, „ти си най-яката”,

веднъж декларирал това, можеш просто да ме поставиш в архива,
какво значение има къде ходиш, с кого и за колко,
нали все при мен се прибираш и си лягаме заедно
и като ме гушнеш и сладко заспиш,
има ли значение, забелязваш ли понякога, че плача
или това също е подробност
и вече наистина няма смисъл и да се опитвам да ти разказвам „Война и мир”
(така или иначе, и там финалът е повече от ироничен)
Мога просто сама да си водя диалозите – наум или на глас ако предпочитам, с другите предмети от интериора вкъщи
защото ако продължавам да те „дъвча” ще ми отнемеш и малкото внимание, което ми се „полага”
и няма да се притесниш дори и публично да ми го заявиш,
за да ми се присмеят всички,
за да почувствам ясно колко досадна,
обсебваща и превзета
съм станала
и все необясними неща искам –
като да ходим на Витоша,
точно един час, след като от там сме се върнали

естествено, че няма да се запиташ защо по дяволите го искам (нито пък мен ще запиташ)
просто е достатъчно да ми кажеш, че досега сме били там
с всички останали,
пресрещайки завръщащи се двойки
защо да ти хрумне, че копнея да останем за малко сами,
защо да ти хрумне, че и за мен е неделя,
че неделя за мен е още празник,
защото те имам за цял ден
и че още копнея да те имам
да те имам спонтанно, а не по план,
или просто двамата да погледаме София отгоре,
или просто нещо глупаво, диво, моментно да направим

САМИ

няма нищо, нали съм „най-яката”,
лягам си сърдита,
но ме гушкаш
явно за теб всичко е наред
или просто не ти се занимава
така че и да си поплача малко, все така си ме гушкаш
цяла нощ
а на сутринта не даваш признаци, че си забелязал да съм се сърдела
знам ли и аз какво по дяволите искам?