автор: gorski

В паметта ми се е свила една отдавнашна история с огледала. Пак за другарката Петрова.

       Семейството ми пристигна във Варшава, където започнах работа като заместник-директор на Българския културен център. Когато ни настаняваха в служебния апартамент, домакинката, "другарката Петрова", дойде с папка описи и правилници. Оглеждаше освободения от моя предшественик апартамент и казваше с решителен глас: "На това имате право. На онова нямате право, не ви се полага." От двете бюра трябваше да остане само едното. От шестте стола можеха да останат само четирите. И така нататък...
       Жена ми попита дали в антрето се полага едно огледало. Другарката Петрова прегледа някакъв правилник и каза: "За съжаление, не ви се полага огледало. Не е упоменато тук." Е, добре. Купихме си сами едно огледало.
       Минаха две години. Дойде време другарката Петрова да се връща окончателно в България. Помоли няколко мъже, в това число и мен, да помогнат при товаренето на багажа й. Тя беше живяла сама в едно жилище от три стаи. Когато влязохме, изведнъж се видях отразен в огледало отдясно, в огледало отляво. Влязох в хола - голямо огледало. Надникнах в спалнята - кръгло огледало. Това създаде такъв ефект, като че ли беше пристигнала цяла бригада товарачи...
       Гледах смаян. Другарката Петрова - нисичка, пълничка, облечена като селска учителка през петдесетте години - се отразяваше навсякъде. Така тя се беше оглеждала по време на цялото свое пребиваване тук. Може би така се е борела със самотата си? За миг си помислих, че сама си е купувала тези огледала. Колекционерка може би? Но когато зачетохме свещения опис, стана ясно: огледалата са закупени служебно.
       На другарката Петрова се полагаха много огледала...