автор: kalina

Денят си бил личал ут сутринта.
Ней вярну, никва връска няма.
Туй филусофска дървена глава
гу е измислила щот лаф да става.
Напримерну сабалан са успах,
пителя щоту ниридовну кукурига.
Пучесвах са, са мотах, са въртях,
дукату фпрегна Марку ф тъс талига...

Чи ко разправах?
А! За сутринта.

Ми ладну беши, катчели мъгливу,
ма ватенка кату си хакнах ощи ина
зафанаха вълни да ма убливат.
И крета начи Марку ей така,
пък мен мий шупналу, ино сънливу,
за разнубразие приказвам си сама,
щот пътя й дълъг и дукату стигна...

“Калино, викам, да са земиш у ръце
дан са лигавиш и дан са пристискваш!
Ей ся ши стани пладня и ши напиче,
пък кат купайш, забраяш да са фкисваш.”

Чи кат са стегнах, чи купах, купах –
пусока дай ми и ни мойш ма стигна.
Кат са упомних – ма напекла ина луна!

То бива копан, ма глава дан дигна!?

И ся ми й дерт! Утиди тъй деня
и ич хабер ни щя да ми устави.
Ми аз сига ни знам пу ко да разбера
на сутринта или на ко гу мяза!?
Пък Марку ма пугледна, изрива,
димек: “Калино, си зими билешка!”
И яз гу гледам умну, гачи сми рода
и филусофски пу челоту са пучесвам.

Върим си начи с негу сред нощя,
щурци, звизди и сякви прустутии...
У шепа стиснала съм сал ина душа,
ма дрънкам инак кату две пари ф кесия.
Деня, ку питаш мен, личи си ут нущта.
Например яз съм нощна сврака пу руждений.
Ку ми са хили кату тиква йна луна,
утпосле цял ден съм у наструений.

Какъф е извуда, ши ма пупиташ ся.
Ми няма извуд. Плямпам лаф да става.
Деня, чи сутринта, чи бла-бла-бла...
Ку блейш ич дажи ни са различават.
Убачи мисла с простат` си глава
(и Марку ма пудкрепя кат гу гледам)
ни бива са захласваш в копанта,
закот за другу ни устава времи.
Пък то Жувот – дукат гу прекупайш,
пуглеж, чи слънциту ти ръгни да залязва.
Затуй ду обед – прайш какоту прайш,
пудир на сянка сядаш сал... и му са радваш.