Как те обичах - моя родна стряха
и крушата с напукана кора,
най-милите ми спомени тук бяха
на пейката под тежката асма.
Локвата голяма аз обичах
да газя боса в топлата й кал,
и всяка керемидка си наричах
на нещо - от високия дувар.
А портата широка колко пъти
прескачах и на нея се люлях,
не се замислях дали тя се мъчи,
горката - даже песнички си пях.
...След толкова години пак се върнах.
Позна ме тя по стъпките ми плахи,
със поглед насълзен я в миг прегърнах
и тихо шепнех: Мила, родна стряха...
Ах, портата широка ме посрещна
увиснала, продънена, изгнила,
дуварът се озъбил, а насреща
камара потрошени керемиди.
И локвата я няма... Само пепел
вятърът в лицето ми издуха,
а в тъжната градина посред бурен
мълчеше, тя - пак цъфналата круша...