автор: tot_amon

I

Бродят в пустите дебри на нашите мозъци -
корички нагризани - нашите мисли.
Дирят брод през кръвта на пътеки, оглозгани
от вълчите зъби на брата-двуличник.
Дирят брод, да запазят месото, останало
по техните кости след волята вълча.
Страх утробен - съсирек от храчка на дявола,
през мрака е тяхна опора по пътя.

Търсят храм, да положат чела пред олтара на
изгубено минало, сянка парлива,
прошка там да измолят за грешки повтаряни,
с надежда сълза да проронят горчива.

II

Гният в тъмните клетки на чужди желания -
каторжници дрипави - нашите чувства.
Тлеят с дажби оскъдни за сметка на раните,
дарявани щедро от брата прокрустов.

Чакат в мнима реалност на хлътнали ценности
събудени някак си пак да се видят.
Страх - сатър и дръвник, гилотинно-преплетени,
е спътник в съня им - с кошмари преситен.

Чакат мрачен палач милостива амнистия
от глух тъмничар със секирени зъби,
сложил овчата маска след диво пресищане,
да дойде при тях спрямо тях да изпълни.

III

Тънат в лоен разкош - безметежна орисаност,
охранени, нашите вълчи нагони.
Брод не дирят, а храмът за тях е безсмислица,
при нужда - да пази съня им спокоен.

Давят сити гърла в отънели разпятия
в гротескна реалност с вампирска нагласа.
Страх - поличбено зло, угоено проклятие,
е скъп сътрапезник на тяхната маса.

Търсят в унес синджирен на ланци и ключове
гаранция твърда за своето утре.
Трупат с овчия лик еманация кучешка
с ината на скота в бърдака си срутен.

IV

Кърпи с бели конци житие-битието ми
хастара обърнат на дните ми бледи.
Храни с мъртви илюзии мрака в късмета ми,
а вярата в него пои за последно.

С остри шпори, забити в ребрата ми щръкнали,
ме слуша как вия по бича и ножа.
Страх - изкормена догма, еклектика сбъркана,
е страж на властта му. И сигурен стожер.

Храни мишата гордост във мен със ласкателства,
а моята вяра пои със омраза...
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Нека Господ ме пази от мойте приятели,
а от враговете си сам ще си пазя.