автор: Caniko

Това се случило преди хиледи години, когато по ‘Пътя на коприната’ учението на Буда достига Японските острови. Хората имали духовна потребност да направят мислите и стремежите си по-възвишени, да подтиснат жестокостта и грубостта.
И чудото станало. Аристократи и бедняци изпитвали радост от успехите на другите, щастливи били да помогнат на нуждаещите се. Животът им станал по-спокоен и ведър. Чувствали се част от необятната вселена.
Императрицата се радвала на тези промени и се разпоредила във всяка провинция да се построи пагода и във всяко селище храм. Всички били щастливи да видят тези великолепни постройки и с голям ентусиазъм участвали в изграждането им. Дори малките деца помагали с каквото могат. Жените отрязали дългите си черни коси, за да сплетат здрави въжета за издигане на материяла. Колоните в храмовете били от стволовете на гигантски камфорови дървета. Дърворезба и изящни метални орнаменти украсявали стените, таваните и олтарите. Ароматът на тамян, копринените платна с изписани текстове от свещените книги, пеенето на свещениците, облечени в копринени дрехи, музиката и тишината правели храмовете място за размисъл, място, където се докосваш до красотата и усещащ безкрая.
`Не е ли възхитително!` - казва една старица. `Това ме кара да се чувствам отново млада, защото аз виждам и чувам и усещам ароматите както никога преди`
`Да, такава музика и толкова приятен аромат и толкова великолепие, никога не съм очаквала да видя` – казала нейната дъщеря, която била майка и дошла заедно със сина си.
Храмовете задоволявали духовните потребности на хората и това ги правело щастливи. Искали да ги съхранят за вечни времена. Но как? Изградени са от дърво и всяка случайно прехвръкнала искра би могла да предизвика унищожителен пожар.
***
По това време в малко селище между Нара и Киото живеел беден художник на име Козо Хашимото. В много от храмовете имало негови картини.
И ето, че един прекрасен ден, разхождайки се край езерото на близкия храм срещнал, по-скоро усетил със сърцето си, една девойка в бяло кимоно. Тя рисувала гората. Уловила погледа му и го окуражила да се приближи и разгледа картината й.
`Казваш се Козо, нали? Аз съм Урушико, като името на това дърво.` - и посочила дървото в десния ъгъл на картината.
`Мисля, че съм го виждал в детството си. Спомням си, да ..., точно така, спомням си, че е силно отровно. Много странно. Толкова красива девойка с името на това опасно дърво.` – казал и се усмихнал многозначително.
`Един ден ще разбереш защо нося това име и защо то е благословено`
Девойката бързо прибрала триножника и боите си.
`До скоро. Вярвам, че пак ще се срещнем.`
Не можел да откъсне поглед от грациозната й фигура, която бързо се изгубила в настъпващия мрак.
`Каква усмивка, колко е прелестна и чаровна.` – си мислел Козо, когато изведнъж се сетил, че тя назовала името му, преди той да й се представи. Не си спомнял да са се срещали преди. Тази мисъл го преследвала и в съня му.
На другия ден художникът трябвало да завърши картината си в новопостроения храм в Таканохара. Но вместо това извадил чисто платно и нарисувал момичето с бялото кимоно под сянката на дървото, чието име носела.
Привечер излязал на разходка край езерото с надеждата, че Тя ще е там. Уви. Напразно чакал и се надявал.
Така изминала седмица. В седмата нощ след тяхната среща имал странно видение. В съня му се появил бял жерав с черни петна по края на крилете, който ясно му казал:
`Аз съм духът на японското лаково дърво уруши, което расте в непроходимите гори на Япония. Ти си избран да дадеш нашия дар за храмовете на Буда и Шинто. Утре ще срещнеш отново Урушико. Помоли я да те заведе до най-близкото лаково дърво. Моето стъбло има млечно бял сок. Направи разрез в кората му и събери от този сок в дървен съд. Когато стане черен на цвят, размажи го върху храмовите колони, дървените орнаменти и картините. Те ще заблестят като кехлибар. Бъди разумен и ме послушай. Това е моята тайна. Трябва да съхнат във влажна атмосфера. Пази се, защото това е опасно. Не пипай течността с ръце. Бъди упорит. Пази мислите си чисти. Сбогом!`
Козо се разбудил и се чудел какво ли означава всичко това, но поради умората скоро заспал. Рано, преди изгрев слънце се пробудил отново. Много ясно си спомнял срещата с бялата птица. Станал, взел една брадва и едно дървено ведро. Отишъл до езерото. Там наистина видял девойката в бялото кимоно. Разказал й за видението и за поръчката на птицата.
`А ти искаш ли тези красиви храмове да се съхранят за векове, дори да ти е много трудно да го постигнеш?`
На този неочакван въпрос Козо отговорил без колебание:
`Ще дам всичко от себе си, ще вложа цялата си любов и енергия, ако мога да го постигна`
`Тогава ще ти помогна. И аз имах среща с бялата птица. Искаше да бъда до теб в този важен момент от живота ти`
Завела го при дървото. Изпълнил точно поръчката на птицата. От белия сок очите им започнали да сълзят и получили сърбежи по кожата.
На третия ден сокът във ведрото станал черен и отвратителен на вид. Смятал да го изхвърли, но Урушико го поуспокоила и решили да поизчакат.
През ноща духът на дървото отново се появил в образа на бялата птица.
`Не се отчайвай! Твоята упоритост ще те възнагради. А аз ще ти разкрия още една моя тайна. Ще ти кажа как да получаваш и съхраняваш цветовете и позлатените орнаменти. Това изкуство не се ражда в огъня, както при изработването на порцеланови съдове и вази. Ще ти разкрия какво може да прави водата. Не се отказвай. Бъди търпелив. Попитай Урушико за цветовете на дървото.`
Следващите дни, воден от прекрасната девойка, той бродел из гората и събирал сок от различни дървета. Девойката го научила как да се облича, как да използва чистата вода, как да подготвя и държи съдовете, така че очите и кожата му да не се дразнят от отровните изпарения.
Като начало той изработил най-различни съдове за чай и хранене от дърво и керамика в различни окраски. След това ги облял със сока от лаковото дърво и, както му казала бялата птица, ги подредил на рафтове покрити с мокри кърпи. И наистина, под въздействието на водата чашите забллестели като гланциран потцелан, а подноса за храна като че ли бил емайлиран. Всяка утрин Козо възхвалявал Бог и му благодарил за придобитите знания и умения. Лакираното дърво било като метал – здраво и незапалимо.
Козо бил щастлив. Урушико му помогнала не само в усвояването на техниката на лакиране, но и как картините му да станат по-живи, по-въздействащи. В прохладните вечери четяли кните на Буда, а на другия ден рисували прочетеното. Така мъдростта почерпена от свещените писания най-лесно и бързо щяла да достигне до сърцата и душите на хората.
Козо и Урушико се оженили. Родил им се син Токо. Той израстнал очудващо бързо и станал най-прочутият декоратор на храмове и майстор на олтари. За изключителния му талант научил самият Император и го поканил в Нара да декорира покоите на Иператрицата, както и официалният му кабинет. Дарил го с топове коприна и го помолил да открие школа за майстори-художници, от каквито се нуждаела Япония.
***
Изминали 21 години от деня, в който Козо срещнал Урушико. В съня му пак се появил белият жерав. Тихо и ласкаво му заговорил:
`Спомняш си за нашата първа среща. Аз, Духът на японското лаково дърво, повярвях в теб и идвам да ти благодаря, че чрез теб ние дарихме дълъг живот на великолепните храмове, духовните домове на японците. Ще ти разкрия и последната си тайна. Урушико е моята дъщеря. И е време да се завърне в гората. В образа на девойка не може да остане повече от 21 години. Не я търси. Знай, че ние винаги ще бдим над теб и сина ти. Урушико ще остане твойто вдъхновение.`
Козо се пробудил разтревожен. Неговата любима я нямало. Не можел да повярва. Изтичал край езерото. Там, над мястото на първата им среща, прелетял бял жерав.
***
PS
И днес все още здравината и красотата на японските изделия от дърво и порцелан са ненадминати благодарение на японския лак и специаната технология на лакиране.

Цанка Шишкова
`Японски приказки, книга 2`