автор: ToZero

     Тази нощ се роди Ева.
     Още от вечерта усещах онази необяснима болка в гърдите си, която дълго време ми пречеше да заспя. Когато към сутринта все пак заспах, при мен дойде Бог. Първо той ми я показа на снимка. След това измъкна реброто, което ме изгаряше отвътре и от него я сътвори. Видях я и разбрах дори и без неговите думи, че с нея ще бъдем заедно въвеки веков. Тя бе прекрасна. Тя бе това, което винаги съм искал да имам до себе си. Тя бе моята мечта, която бях търсил навсякъде. Прегърнах я, но в следващия момент тя се отдръпна и затанцува около мен танца на щастието. Запитах се това ли бе любовта. Думите бяха заседнали в гърлото ми, но вместо тях погледите ни си говореха красноречиво. Пръстите ни се преплетоха, устните ни се докоснаха в кратка и неуловима целувка. Телата ни се притиснаха едно в друго, но тогава усетих глада, толкова силен, като някакъв неясен копнеж, нещо толкова познато, но отдавна забравено, нещо много красиво, но захвърлено някъде непотребно. Отдръпнах се и отидох да се нахраня с божествения нектар, оставен за случая, но погледът ù ме спря. “Чакай, аз ще те нахраня!” – ми казваше той и аз спрях нерешително, очакващ чудото. Тя събра различни плодове, наряза ги и ги подреди по един прекрасен начин в скута си. Подкани ме да опитам всичко това и аз лакомо докоснах с устни нейните плодове.
     Събудих се. Буца бе заседнала на гърлото ми. Буца, в която усещах споменът за един сън, за Рая и за нея. Вече бях разбрал, че любовта не е нищо друго, освен болката от раздялата.
     Моля ви, ако я видите, кажете ù да не плаче. Нека само да хапне от плодовете, приготвени за мен с толкова любов, дори и ако отдавна са се развалили. Тогава, рано или късно, ще се срещнем някъде тук на Земята, ще се познаем по погледите си и нашето щастие ще сътвори Рая.

Тодор Захаринов