автор: pandatek

- Айде, момче! Няма ли да слизаш? - провикна се един глас.
С голямо усилие отворих очи.
- Айде, бе! Няма да те карам в депото.
Посъбрах сили и слязох от трамвая. "В депото сигурно щеше повече да ти хареса" - си казах, ала вече беше късно. Трамваят затвори вратите и клатушкайки се полека-лека, като някоя достолепна дама, негова връстница, на женския пазар и поскръцвайки от радост, че го чака почивка, си замина от спирката. Аз пресякох трамвайните линии и седнах на спирката в насрещаната посока. Там поне имах малко прикритие от пронизващия февруарски вятър. "Пък и то бива ли февруари да излезеш по суитчер? После се се чуди, че ти е студено." А защо не си бях взел яке, ми беше трудно да си спомня. Щеше ми се само да се прибера и да си легна в кревата, на топло. През протритите ми подметки по краката ми се изкачваше един безмилостен студ. Потреперих. Спомних си как преди да изляза не успях да намеря втори чифт чисти чорапи да обуя. Напоследък бях свикнал да си обувам по два чифта чорапи, когато излизах по маратонки, и като не бях намерил се подвоумих дали да не си обуя все пак зимните обувки, но те изглеждаха толкова окаяно, че реших, че не мога да ги нося като излизам вечер. "Е, сега трай, бабо, за хубост!" Сложих си качулката и скръстих ръце на гърдите. "Ама якето си беше на мен, като излизах." Тогава си спомних, че предната вечер щях да излизам с едни момичета от Златоград. И се бях видял с тях, и отидохме в една кръчма, и якето си беше на мен... Нататък нищо не си спомнях. Посегнах да видя на телефона си колко е часа, но още преди да бръкна в празния си джоб ме побиха тръпки. Прерових всичките си джобове: "Олее, загубил съм си якето, телефона, ключовете, свършил съм парите... И да ми е било кеф снощи нищо не си спомням. Къде съм се сега, бе, да му еба майката? Д`еба тая София, д`еба!" Пред мен се откриваше един пейзаж, до болка познат на жителите на столицата, но способен да уплаши всеки новодошъл. Панелни блокове, пред тях една обширна поляна, на която се ражождаха няколко бездомни псета и вятърът беше надигнал едно вихърче от найлонови пликчета. Два строежа, със стабилни купчини строителни отпадъци покрай тях, нарушаваха сякаш спокойствието на дебелите тръби, идващи от ТЕЦ-а, които прекосяваха цялото поле надлъж и чиято козина се поклащаше в ритъма на найлоновия вихър. Толкова сиво, че чак се ококорих, а дано видя някой друг цвят.. Гледайки дима излизащ от комините на ТЕЦ-а, се питах: "Как може човек да живее тук по собствена воля?"
Най-накрая трамваят дойде и седнах на една седалка, която ми се стори по-ледена и от пейката навън. След няколко спирки трамваят се напълни и отстъпих вече сгрятото място на една баба. Едвам се крепях на краката си. Трудно се оправих до апартамента на леля ми, където живеех, откакто бях дошъл в София. Нея я нямаше вкъщи. Отидох до Халите, да съм на топло, и седнах на една скамейка, където съм заспал. Не знам колко време съм спал така, но за втори път тази сутрин ме събудиха и вече ми идваше малко в повече. Този път беше охраната.
- Ало, тук не е кушет-вагон.
- Остави ме, бе човек!
- Айде, отивай да си спиш на село!
Тази забележка очевидно се отнасяше до моя диалект. Кротък човек съм, но какъвто съм си едър, като сключа черните си вежди и погледна лошо, често се случва на хората, предизвикали ме, да подвият опашка без дума да обелят повече. Чичото ме остави на мира, но на мен и без това не ми се оставаше след като ме пъдят. За щастие леля ми се беше вече върнала и най-накрая се прибрах у дома.
Леля Таня всъщност беше братовчедка на баба ми и след смъртта на чичо Христо живееше сама в двустаен апартамент близо до площад "Македония". Разказах и една що-годе добре скалъпена история как са ме причакали на улицата и откраднали парите, якето и телефона. Понеже съм ги бил ударил са се ядосали и са хвърлили ключовете ми в една шахта, вместо да събират улики срещу себе си, биейки ме. С една дума - професионални обирджии. Не знам колко ми повярва леля Таня, но само цъкаше с език и клатеше глава, сложила ръце на колената си.
- Хубаво, че на се те били, но нещо ми се чини, че си си посръбнал снощи. Виж колко отпаднал изглеждаш, а и ми лъхаш на алкохол.
- Стига, лельо! Знаеш, че не кусвам.
- Надявам се. Знаеш, че не бива, но на майката ти трябва да и кажа. Ами ако си тръгнал по лош път, ще е хубаво да го знае и ако прецени да те прати при старите да минеш един сетьеф.
- Глупости сега, лельо!
- Не, не са глупости. Напоследък те виждам често един омърлушен, с празен поглед.
Тук е може би момента да обясня, че аз бях кривянец. В същност ако питате мен си бях напълно нормален, но околните села викаха на нашето село и на съседното кривянци. Ние нищо не си викахме, но като отидох в гимназията разбрах, че другите деца никога не бяха чували за пророк Орутра и че в техните махали, села и градове нямаше стари, които да дадат съвет и да помогнат при нужда. Някои ни викаха и помаци, ама не знам защо. Може би защото и помаците доста животни гледат и не ядат свинско. Както и да е. Та никога не бях минавал сетьеф, но знаех горе-долу какаво представлява и не изгарях от желание да опозная тази процедура пò отблизо. Правеше се или по собствено желание, но не по-често от веднъж годината, или по съвет на старите. Доколкото знаех се прекарваше един ден и една нощ на саме с един от старите в една къща приготвена специално за целта. Какво точно се случваше през този ден и тази нощ не мога да кажа, но до колкото знаех старият даваше на сефьетлията сериозно количество отвари от билки, растения и корени, които по някакъв начин му помагаха да разреши проблемите си. В къщата не се слагаше нищо за ядене и пиене, но сефьетлиите, които бях виждал да излизат след процедурата, май хич не им беше до ядене и пиене. Гледаха с искрящи очи наоколо и определено си пестяха и думите и движенията. Често се отдалечаваха от селото за няколко дни и после се връщаха с все още искрящи очи и готови да се захванат и с най-тежката работа. Та малко ме плашеше цялата тази работа и не ми се искаше леля Таня да пуска такива мухи в главата на майка ми.
- Как ще ходиш сега без яке? Я, чакай да видя на чичо ти Христо някое палто да ти дам.
- Чакай, ще дойда с теб да видя и аз.
В гардероба на тавана имаше един хубав балтон, но ми баше малък. Едно друго палто го бяха изяли мулци, та трябваше да избирам между една синя шуба и една зелена канадка.
- А-а, шубата е много тънка. Взимай по-добре канадката. Да не ми хванеш някоя пнеумония, че какво ще обяснявам на майка ти.
И без много много да ме пита за моето мнение ми подаде канадката, измъкна от някъде и един чифт вълнени чорапи и ме подкани недвусмислено да излизам, че имала още много работа. Cлязохме в апартмента и леля Таня веднага влезе в едната стая и се захвана да шие пердетата, които по думите и, трябвало още преди три дни да са готови.
"Как да я питам в това настроение да ми даде малко пари?" питах се и се въртях в другата стая като обран евреин. Но леля Таня, сякаш прочела моите мисли, излезе от своята стая, погледна нещо в тефтера си и ми подаде една бележка с думите:
-Ето телефона на чичо ти Храньо да му се обадиш, че прави ремонт и има нужда от помощ. Ще ти даде и някой лев.
Без да изчака моя отговор леля Таня се върна в стаята си и се захвана за работа. Намазах си една филия и легнах най-накрая да спя. Събудих се чак следобяд и веднага се обадих на чичо Храньо. Разбрахме се да мина към 6 часа, когато той се връща от работа.
-Ей, какъв голям мъж си станал - ме посрещна той, макар че аз не си го спомях. После разбрах, че бил бащата на Миро и Аглика, с които си бях играл понякога през лятото. Бяха по-големи от мен и научих, че Миро работел в Испания, а Аглика щяла да се жени и за това чичо Храньо се захванал с този ремонт.
Аз му разказах, как съм дошъл в София, за да посещавам един курс по рисуване, тъй като искам да следвам в художествената академия.
- Ха, художник ли искаш да ставаш. Е, ми не е лошо - с искрено учудване констатира чичо Храньо. - Ела сега да ти покажа какво има за вършене.
Разведе ме из жилището и каза, че от време на време минава един циганин да му помага, но много много не можело да се разчита, тъй като нямал телефон и работел, само ако когато минел имало работа.
Така почнах да ходя често у чичо Храньо да помагам и като ме видя, че работя добре често ме оставяше да работя сам през деня, а като видя че винаги има някой и циганинът почна да минава по-често, та двамата с него отменихме почти напълно чичо Храньо. Циганинът се казваше Жоро и добре се разбирахме. Аз му разказвах за живота на село, а той за неговия. Беше доста набожен и живо се интересуваше от нашата вяра. Pазказах му как пророк Орутра е обикалял земите по онези бурни времена, когато хората не са имали, както днес, държави и как с думите и делата си е помагал на мнозина да живеят по-щастлив живот и да се доближат до мъдростта и вечността. Та нашето село беше основано от негови последователи, които са му дали име в негова чест. Не се учудих, че не беше чувал никога за Орутрово, но живо се учудих на познанията му за американската музика и по-специално хип-хопа.
- То аз само заради хип-хопа ходех на училище и то само на английски. После вкъщи преговарях всичко научено и се опитвах да разбера текстовете. Накрая веднъж отидох на "Славейков" и откраднах един английско-български речник и една граматика и почнах да уча сам. Кака ми се смееше, че аз български не знам, та английски съм тръгнал да уча, но доста понаучих. Дванайсти клас говорех сигурно по-добре от учителката. Да бях българин да ме вземат в някоя фирма на работа, че да го упражнявам, ама знаеш как е. Добре, че бай Храньо е свестен човек, иначе има хора няма да пуснат циганин в къщата си.
В нашия край не живееха цигани и всичко, което ми разказваше Жоро беше ново за мен и ме накара да се замисля. Не можах много да измисля, защото Жоро пак започна да разказва за любимите си рапъри - как Кей Ар Ес Yан по-рано е бил бездомник, а после е станал цар на рапа, за Пъблик Енеми, А Трайб Колд Куест, И Пи Ем Ди, Ен Дабълю Ей, Ди Джей Ред Алърт, Биг Деди Кейн...Нямах много какаво да кажа по въпроса, тъй като никога не ги бях чувал неговите любимци, но въодушевлението му беше така заразително, че се радвах заедно с него.
Така си приказвахме и работехме и работата ни минаваше по-леко. Жоро ме научи на обяд с кебапчетата да пием и по бира и като цяло добре си прекарвахме. Чичо Храньо ни плащаше всяка седмица и така можех да си купувам бои и четки за рисуване и почнах и повече да рисувам и времето се постопли и като цяло взе повече да ми харесва в София.
Един ден се прибирах от курса по рисуване и някой ми извика:
- Ей, Чанта, къде се губиш толкова време?
Беше Ванката, един стар приятел от гимназията, който също живеше в София.
-Какво става? Звъня ти няколко пъти и все "няма връзка с този номер".
- Да, бе човек, загубих си телефона.
- Е, как можа да го загубиш?
- Ми една вечер ти трябваше нещо да учиш и аз излязох с твоите приятелки от Златоград и тогава.
- Аа, тя ми разправяше Елица, че бая си се бил понаправил, ма че е било голяма лудница. Даже последния път като я видях пита какво става с тебе.
- То сигурно е било лудница, ама аз нищо не си спомням. Освестих се сутринта на последната спирка на един трамвай и ми нямаше ни телефона, ни ключовете, ни якето.
- Оо, тежка вечер е било значи, а аз се чудя каква е тази канадка, където си я вкарал.
- Абе, не ми говори. Като си отида на село, ще си донеса един ямурлук.
- Слушай, утре едни колеги от Търговище ще имат концерт и бая хора ще ходиме. Тебе идва ли ти се? Ще се събираме първо в квартирата на Лили - това другото момиче от Златоград, да пийнем нещо и после ше ходим.
- Звучи добре. Какъв ше е тоя концерт?
- В едно заведение до Съдебната палата, а иначе ще са няколко групи, които правят рап.
- Рап ли? А може ли да доведа един приятел?
- Да, бе, води спокойно.
Ванката ми обясни как да стигна до Лили, записах си телефона му и се разделихме.
Следобяд работехме пак с Жоро и му предложих да дойде с мен на концерта. Противно на очакванията ми, не беше много ентусиазиран и започна да обяснява как в момента нямали вода да се изкъпе, че и дрехи нямал подходящи, че трябвало да помага на баща си да поправят една каруца. Много време го увещавах да дойде да се изкъпе при леля Таня, обещах да му дам един суитчер, и накрая склони, но по-скоро с неудоволствие.
На другата вечер отидохме у Лили като преди това купихме бира, защото по думите на Жоро: "Като ме видят циганин ще решат, че съм дошъл само, за да пия на аванта." Първоначално ми беше малко смутено да си говоря с Елица и Лили, защото не знаех какви може да съм ги вършил онази вечер, от която нищо не си спомнях. Те обаче ми се зарадваха, но не пропуснаха да се пошегуват с факта, че са ме надпили.
- То в нашето село никой не пие. Къде да се науча да пия?
- Как така никой не пие? - не можеше да повярва Елица.
- Сигурно, защото сме доста вярващи.
- И ти ли? Да не ходиш всяка седмица на църква?
- А, в нашето село и църква има и джамия, но откакто се изнесоха турците и двете празни стоят. Молим се вкъщи.
Не ми се щеше да и обяснявам за пророк Орутра и старите, че веднъж едно момиче на курса по рисуване се постресна като и го разказах.
- Ма да не си кривянец?
- Да, точно.
- Аз само съм чувала, но никога не бях срещала кривянец.
- Еми то кривянец - почти като марсианец.
- Ама само в твоето село ли има кривянци?
- Моето и съседното - Обмирово. Вече и в София има - леля ми, аз, чичо Храньо.
- А твоят приятел и той ли е кривянец?
- Кой? Жоро ли? Не. Той си е от София.
- Че и двамата малко странно говорите.

Елица пийна доста вино, а и аз не можех да откажа на множеството наздравици и разговорът ни ставаше вcе по-приятен. Откакто бях дошъл в София всичките тези издокарани жени по улицата ми бяха завъртяли главата, но същевременно почти никакво внимание не ми обръщаха. Обвинявах ги, че са надути, обвинявах себе си, че съм недодялан, но нямах добро обяснение за това.На село бях свикнал да ме харесват момичетата и сега ми беше драго, защото Елица определено проявяваше интерес. Още не занех, че алкохолът много спомага за развиване на интерес и от двете страни. Като разбра, че рисувам, веднага предложи да ми стане модел. Аз се посмутих, но нямаше как да и откажа и тя ми пъхна едно листче с телефона си в джоба. Малко след това се запътихме към концерта.
В заведението беше тъмно и опушено. Ставаше все по-пълно и ми се струваше, че още малко и ще припадна от задуха. Свикнах на въздуха и светлината и започнах да различавам и лицата на хората и с помощта на меката червена светлина и приятната музика, идваща от колоните, се поотпуснах. Първите изпълнители излязоха на сцената, тълпата живна и музиката стана далеч по-висока. Главата ми бумтеше и само питаше докога ще трябва да понася тези удари. Погледнах Жоро, той ми смигна заговорнически и продължи да гледа групата с усмивка на лице, но и с едно леко критично изражение.
- Мале, уредбата е много добра, а и толко минджи...
Развеселен от коментара на Жоро се поогледах и изведнъж всичко сякаш си дойде на мястото. Главата ми вече не се блъскаше срещу музиката, ами сякаш се носеше заедно с нея и то не само главата, ами цялото тяло. Видях как Елица ми се усмихва , усетих че се подрусвам в такт, притесних се, че изглежда несръчно, но нямаше как да спра. От там нататък всичко беше като в сън. Говорих си и се шегувах с Ванката и с Жоро, Елица ме черпи една бира, а тялото ми все повече се оставяше музиката да го носи. Застанах по-близо до високоговорителите и не обръщах вече внимание какаво става на сцената, където групите се сменяха, без даже да разбера. Изведнъж от колоната зад мен се понесе баслиния, която ме накара да изтръпна. Видях как публиката пред мен се надигна като бурно море, някои нададоха вик, други дигнаха ръце във въздуха и насред бурното море погледът ми срещна погледа на едно момиче, което сякаш се издигна като русалка над вълните. Тялото и се извиваше в ритъма на музиката и мога да се закълна, че управляваше цялото море около себе си. Усмихна ми се и към мен се понесе една голяма вълна, която ме повлече и накара и аз да размахам ръце във въздуха, а баслинията продължаваше да трещи в ушите ми. Не можех да отлепя очи от тази царица на морето, но сякаш не можех и да различа, къде свършваше морето-публика и къде започваха нейното грациозно тяло облечено в тъмносиня атлазена риза. Зъбите и бляскаха като гребена на вълните. Очите и - дълбоки като океана. Далечните думи на рапъра ме накараха да изляза от състоянието, в което се намирах:

...Не лъхам лепило,
но в гърдите има
нещо гнило.
Тази рима
не ще изкорени го.
Бялата Калина
засади го,
оо любовта голяма
на едно циганче мърливо.


Погледнах към сценета и видях на нея да подскача, да не казвам като луд, моят приятел Жоро. И цялата публика подскачаше с него под бийта на - както щях да узная по-късно – на любимия му продуцент - Джей Дила. Не вярвайки на очите си и още пленен от морската царица, започнах и аз да подскачам и да свиря с уста, надявайки се Жоро да забележи, че от цяло сърце го подкрепям. Нямаше опасност това да се случи. Жоро също беше на друга планета и само неговият дрезгав и плътен глас наистина присъстваше в помещението и разцепваше сгъстения от баса въздух:


Аз съм българче. Обичам
Роден съм циганче от Азия.
И българин да се наричам -
мангал ми викат и ме мразят.

Аз съм българче свободно,
Моето семейство живее в помия,
всичко българско и родно
по петите ми е да ме бие.

Аз съм циганче и расна
в кално гето, в тежко време,
но син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Огледах се, търсейки морската царица, но не можех да я видя сред всички тези скачащи хора. "После ще я намериш" - си казах, но не си повярвах кой знае колко. Жоро изпя една песен на английски, но не била негова, а на някой си Джуру Разрушителя, или поне това ми обясни Ванката. Той даже знаеше текста и пригласяше на Жоро:

Cause ain`t no fiends
coming in between
me and my dreams
see what I mean, black
...
Публиката вече не знаеше удържане и Жоро се метна от сцената с микрофона в ръка. Тълпата го понесе на ръце, а той продължаваше да рапира:

И да забранят хип-хопа
в Ню Йорк, Лос Анхелес и Фили,
Дакар, Йоханесбург и Сао Пауло,
и да убият рапа
в Париж, Марсилия и Казабланка,
Лондон, Токио, Варшава,
ж.к. Христо Ботев не се дава!
С бра`чедите от Сунгурларе
ще основеме рап-държава!


Така свърши изявата на Жоро и сякаш някой изключи шалтера на високото напрежение. Бурното море се разтече като чаша вода по плоска маса. Някои излязоха навън, други си взеха нещо за пиене. Аз оставих Жоро да се радва на току-що придобитата си слава и затърсих момичето с атлазената риза, но нея никъде я нямаше. Изведнъж се почуствах много уморен, на бързо казах довиждане на останалите и си тръгнах за вкъщи, питайки се дали това момиче наистина беше на концерта или си го бях въобразил. На следващия ден ми се обади Елица да ме пита, защо съм си тръгнал така внезапно. Разбрахме се да се чуем по-нататък.
На курса по рисуване ни възложиха задача да нарисуваме портрет и съответно много скоро и се обадих. Видяхме се да пийнем нещо и да обсъдим кога и къде ще е най-удобно и за двама ни да рисувам. Ели е симпатично момиче, с чаровна усмивка. Черните и очи бляскаха игриво, но аз бях напълно отвеян на срещата ни. "Морската царица", както вече я наричах за себе си, не ми излизаше от съзнанието. Постарах се все пак Ели да не ме усети. На другия ден отидох в нейната квартира. Стаята и беше просторна и много светла, с други думи създавше отлични условия за рисуване. Беше се облякла в пеньоар, който подчертаваше големите и гърди. Показах и как искам да застане, тя се понамести в малко по-предизвикателна стойка и започнах да скицирам лика и. Никога не бях имал толкова трудности да нарисувам нещо, което ясно виждах. Очите ми гледаха Ели, но виждаха момичето от рап-концерта. Мозъкът ми напразно даваше наставления да се придържам към модела. Ръката ми следваше някави си нейни правила и накрая излизаше нещо съвсем различно от това, което разумът си представяше. Започвах няколко пъти наново. Ели почна да губи търпение. Разбираемо. Не и давах дори да погледне скиците, които късах и хвърлях в кошчето. Накрая видях, че ако продължавам да се боря с чувството вътре в мене никога няма да излезе хубава картина и се отпуснах. Елица не можеше да стои мирна за дълго време и често искаше почивка, но това не ме притесняваше. В главата си имах груб образ на картината, който с всеки щрих по нея се избистряше.
След дълги часове труд най-накрая бях готов с портрета и го показах на Ели. Тя беше във възторг. Не скри учудването си, че не прилича напълно на нея, но го намери много красив. Аз най-добре си знаех, че Ели ми беше послужила за нещо като силует, който бях изпълнил с видението си от онази вечер. Особено доволен бях от очите. Толкова дълбоки бяха, че чак ме хващаше страх като надникнах в тях. Точно както си спомнях очите на "морската царица".
- Това пък как го измисли? - ме попита Елица, сочейки ми едно коралче заплетено в косите на момичето от портрета. Самият се изненадах от коралчето, което не си спомнях по никакъв начин да бях рисувал, но и отвърнах спокойно:
- Ще ми се лятото да дойде по-скоро и да отидем на море и с Ванката и Лили, че може и Жоро.
- Ха-ха, на море заедно. И твоят приятел Жоро. Ма той наистина бил циганин. Аз като го видях си го помислих, но не ми се вярваше.
- А-а, много голям пич е.
- Не, нищо не съм казала...
Доволен че сменихме темата от портрета, намерих предлог да си тръгна по-скоро, взех платното и се отправих към вкъщи. В следващите седмици не се виждах често нито с Ванката, нито с Елица, нито с Жоро. Ванката и Елица обичаха да ходят по заведения и при моите възможности не ми беше много присърце да си харча парите за пиене. Бяхме свършли ремонта при чичо Храньо и си търсех нова работа. Съответно и Жоро не го виждах много често. Той нямаше телефон, а на него му беше трудно да ме намери при леля Таня, където не се заседявах много. Често оставах след курса по рисуване в помещенията, където се провеждаше, за да се упражнявам. Учителят беше похвалил портрета на Ели и бях много мотивиран да се осъвършенствам. Все пак от време на време се разхождахме заедно с Жоро и пийвахме предимно по негово настояване бира. Пролетта е любимият ми сезон и ми липсваха зелените ливади, цъфналите дървета и цялата събуждаща се природа на село. В София само прахоляк. Всеки ден се чудех как още не съм се удушил. Затова с радост използвах Великденската ваканция от курса, за да се прибера в Орутрово.
Баща ми ме посрещна с колата на автогарата в Мадан. Беше ходил да закара марули, лук и яйца на един търговец на пазара.
- Много работа имаме, така че давай бързо да се връщаме на село.
Надявах се на по-радушно посрещане, а не веднага да ми възложат работа, но такъв си е баща ми. Дай му на него да работи и да организира другите да работят. Като пристигнахме роднини, комшии, приятели ме наобиколиха с въпроси, но баща ми бързо ги опрати:
- Довечера ще го видите Чаню, че сега трябва да изкараме козите.
Не ме остави и да се преоблека и както си бях с градските дрехи излязохме да пасем козите. Той можеше напълно спокойно и сам да излезе да ги пасе и не разбирах цялото това бързане. Като излязохме от селото и походихме малко, се спряхме на една тучна ливада, поседнахме малко и баща ми ме загледа едно съсредоточено, сякаш имаше нещо важно да ми каже, но не знаеше как да започне.
- Тате, има ли нещо?
- Не знам как да ти го кажа, Чаню. Знаеш, че не съм много по празните приказки, но сега като си в София, а сестра ти е женена, често оставаме сами с майка ти и не че не смогваме с работата - Господ здраве да ни дава, справяме се - но ми е едно такова мъчно понякога, дет се казва няма на кого да се скарам даже.
- Знам, тате, и на мен ми липсвате.
- Ей го, ти го каза - липсваш ми. Какво ще правиш сега? В София ли мислиш да оставаш? Курсът как върви? Донеси някоя картина и ние да видим.
- Добре върви курсът. Учителят ме похвали за една картина - едно чернокосо момиче. Хубава стана. Ще ти я покажа някой път. Харесва ми много да рисувам и много се старая. Зная, че ти рисуването не го броиш за работа, но и то си е мъчно да се научи. Иначе София е интересно...
Баща ми хич не му се слушаше за София, бръкна в чантата си, извади гъдулката, която винаги носеше по ливадите и засвири. Козите се насъбраха около него, раздрусаха чановете и заблеяха. Цял оркестър ще кажеш. Бързо загубиха интерес обаче добичетата и пак се разпръснаха по ливадата и само от време надигаха глава и пригласяха с чановете на мелодията. Огледах се около мене и тази обикновена ливада, каквито ги има стотици в нашия край, ми се стори най-приказното място на света и насмалко не се разридах. Да ме беше питал сега баща ми: "Кълнеш ли се, че ще си останеш да живееш в при нас?“, щях веднага да падна на колене и да му се закълна.
- Хей, Чаню, какво търсиш тука на село при нас? Не стана гражданин вече? - се провикна един познат глас. Беше чичо Ахмед, който се задаваше иззад билото с няколко биволици. - Хубава ливада сте им намерили на вашите козички. Айде и аз оставя моите биволици да пасат заедно с козите.
Казвайки това чичо Ахмед седна до нас и ме заразпитва за София. Разказах му подрбно какво точно правя, какво ми харесва, какво не ми харесва. Баща ми спря да свири и слушаше внимателно, макар че все гледаше встрани и се скарваше нещо на козите, преструвайки се, че не ми обръща внимание. Макар че беше малко темерут и нямаше много приятели, баща ми ценеше много чичо Ахмед - за работливостта му разбира се, но и за умението му всяка ситуация, колкото и да изглеждаше лоша, сложна и значителна, да я погледне с прости очи и да не я вземе толкова на сериозно. Много беше преживял чичо Ахмед през живота си и най-вероятно след някоя и друга година щеше да се числи към старите. Той често сам казваше, че много е видял и за това от всички нас най-много обича Орутрово. Жвееше в нашето село от сигурно 20 години. Беше избягал с брат си Илмаз от родината си Ирак още като младеж, след като бомба бе убила родителите им и двете им сестри. Без документи, криейки се през целия път, бяха прекосили пеша цяла Турция и бяха влезли на територията на Гърция с водач. Там ги подгонили граничарски кучета, но избухнала буря и кучетата им загубили следата. Бурята била толкова страшна, че чичо Ахмед нищо не виждал, само бягал накъдето му видят очите и загубил брат си и водача. Бродил из планината две седмици почти без да спи и да яде и накрая припаднал под един дъб, където го намерили овчари от нашето село. Не бил разбрал, че вече бил на българска територия.
- В София, знаеш Чаню, не съм никога ходил, но съм видял Мосул, Багдад, Цариград. Разбирам какво ти харесва там. Много хора, все нещо интересно има. В Орутрово ще речеш нищо няма. Но не е вярно. Тук намерих щастие, спокойствие, ново семейство. Хората там ще те накарат неудобно да ти стане. Как му викахте? Нахални са, а не могат кажат кое е чапла, кое е щъркел. Но всеки сам си знае. Тук знаеш как е, сега и там виждаш.
Не знам какво е намерил брат ми Илмаз. Последно чувах за него преди петнадесет години. Бил в Рим, Италия. Там хората много пари имали, жените били хубави, колите скъпи, той работел във фирма. Това разказа леля ми. Откакто тя умря, нищо не съм чувал. Никога няма да отида там. Знаеш, че нямам документи. Ако поискам в Златоград може да ме арестуват.
- Така е, чичо Ахмед. От една страна в София уж има всичко, но от друга там козина вместо биволите имат тръбите на парното.
С това приключихме темата и чичо Ахмед започна да разказва за френското семейство, което купило къща в нашето село.
- Свестни ми струват. Едни весели, на всичко радват. Преди няколко дена дойде и дъщеря им, но не съм я видял още.
- Тази вечер майка ти ги е поканила на гости - намеси се баща ми - Нали я знаеш каква е, иска все най-гостоприемна да се покаже. Български кажи-речи не говорят, така че разчита на теб да превеждаш. Нали за това ходиш толкова години на училище. Ти, Ахмед, ще дойдеш ли с Кичка?
- Ми ще дойдем. Що да не дойдем?
Поприказвахме още малко и чичо Ахмед се отправи с биволиците към селото. Ние с баща ми закарахме козите на една друга ливада да попасат още и след това също се прибрахме.
Завъртях се малко вкъщи и излязох да се видя с едни приятели. Майка ми точеше баница и ми заръча да не се бавя, че ще имаме гости.
- Чу ли? Ще бъде и дъщеря им - Люси. Знаеш ли какво хубаво момиче?
Моите приятели потвърдиха казаното от майка ми и изпълнен с любопитство се върнах привечер вкъщи. Гостите още ги нямаше, та помогнах на майка ми да сложи трапезата.
- Те като са французи няма ли да искат вино да пият? - попита баща ми. - Ще отида до бай Христо да взема две шишета.
- Не, не, чакай, аз ще отида - казах и изхвърчах навън. Бай Христо беше единственият в цялото село, който правеше вино. Даваше една бъчвичка на старите, които го използваха за някои от своите отвари, една бъчвичка оставяше за себе си, а останалото продаваше в града. Обичаше вино, но толкова малко пиеше, че винаги имаше някоя бутилка останала, за да може да се почерпят гости. Като разбра, че е за французите, много се зарадва и каза, че се надява да им хареса.
- Пък може после да идват да си купват от мене, хе - хе, на френски цени.
Жена му го смъмри за шегата. Тя беше много набожна, а при нас се смяташе за голям грях да се мамят съселяните.
Наля ми в две стъклени шишета и се запътих за вкъщи.
- А, ето го Чаню с винцето - се обади баща ми, виждайки ме да влизам. Кимнах на французите, които явно и те се радваха на винцето, или както беше казал чичо Ахмед просто се радваха на всичко и ме посрещанха със сияещи лица. В този момент видях нещо, което ме накара да застина и да зазяпам със зейнала уста. Усетих как това мое ненадейно застиване привлече общото внимание, но не мoжех да помръдна. Изпод ръката ми се хлъзна едната бутилка вино и се разби на стотици малки парченца на пода. Като по чудо на обувките и панталоните ми нямаше и капка. Майка ми скочи да почиства и в настаналата суматоха успях да се съвзема от вцепенението си. А не е като да нямаше защо да бъда вцепенен. На далечния край на масата, до мястото отредено за мен, седеше момичето, което вече познавах от концерта в София.
Седнах на масата и да си призная не си спомням много от вечерята. Не можех да си съберя акъла. Непрестанно се питах: "Но какво прави тук? Възможно ли е наистина да е тя? Как да я попитам тук пред всички? Да не съм се объркал?" и се опитвах да я погледна, колкото беше възможно по-скришно. Разбрах само, че името и беше Люси. Майка ми ме нахока, че нищо не съм научил в училище и добре, че бащата на Люси вече говереше малко български, та съумяваше да подържа разговора на трапезата. Благодарение на шегите на чичо Ахмед се посъвзех и започнах и аз малко да взимам участие и даже си припомних някоя и дума английски.
Стана време гостите да си тръгват и изпращайки ги събрах кураж да предложа на Люси да излезе с мен на следващия ден, да я разведа наоколо. Не зная какво впечатление и бях направил по време на вечерята, през която нито веднъж не се осмелих да я погледна в очите, но тя с радост се съгласи.
Майка ми направи сандвичи, сложих ги в раницата с малко от вчерашната баница и излязох за разходката с Люси. Показах и най-дивните кътчета от балкана, с моя английски имах затруднения да и обясня всичко, което исках да и кажа, но някакси се разбирахме. Спряхме да обядваме на едни скали, където се откриваше чуден изглед и извадих сандвичите и баницата, които бях донесъл за обяд. Изведнъж видях, че блокът ми за рисуване беше останал и той вътре. Без да знам защо го извадих и Люси веднага поиска да го разгледа. Спря се на една скица, на която бях прерисувал портрета на Ели. Погледнах я и аз и видях, че скицата още повече приличаше на Люси, както я бях видял в София. Погледна ме малко уплашена и прелисти по-нататък. Дали си мислеше, че я бях нарисувал през нощта. Аз не знаех как да и обясня. През цялото време не загатваше по никакъв начин, че ме е виждала преди, а аз и до края на нашата ражодка не успях да се преборя с притеснението си и не повдигнах въпроса.
Може би точно заради тове си прекарахме приказно. Времето беше чудесно, птичките пееха, смеехме се непрекъснато на недодяланите фрази на английски, чрез които само на пръв поглед общувахме. Всъшност споделяхме мислите си с жестове, усмивки, погледи. "Като създадени един за друг" помислих си изведнъж, но бързо пропъдих тази идея от главата си. Не си позволявах да се влюба в нея. Доста съм строг в това отношение, но знаех, че вече безвъзвратно съм се влюбил в нея. Стигнахме до нейната къща и трябваше да си вземем довиждане. Люси заминаваше на следващия ден за Истанбул. Не знаех какво да сторя и стоях като гръмнат с ръце в джобовете. Люси се приближи до мен и ме целуна по бузата:
- In France people always kiss, when they say goodbye to each other.
Още се чудя дали криворазбрах забележката и като подкана за нещо повече, но я притеглих към себе си и устните ни се събраха в целувка. "Не, не това е сън." си рекох и отворих очи. Като ги отворих още повече не ми се вярваше, виждам до мен Люси, която страстно ме целува, а напред една засмяна луна, едни звезди, съзвездия, галактики...
Няколко седмици по-късно отново бях в София. В цялата бъркотия и забързаност на големия град се опитвах да забравя Люси, но не ми се отдаваше много-много. На няколко пъти за малко не се обадих на майка ми и баща ми да питат родителите и за телефона и във Франция. Знаех, че вече се е върнала там.
Освен това за приемния изпит за художествената академия трябваше да приготвя папка, с която почти бях готов, но ми оставаше да нарисувам природен пейзаж с маслени бои. Учителят от курса познаваше професорите в изпитната комисия и каза, че тази картина е може би най-важната от цялата папка. Не оставаше много време и отчаяно си блъсках главата, опитвайки се да си представя нещо красиво. Няколко пъти почвах да рисувам без вдъхновение и нищо не излизаше. Ходих на Боянския водопад, но и той ми се струваше прекалено тривиален. Исках да нарисувам нещо фантастично, нереално, каквото никой никога не е виждал. И макар че бледнееше пред спомена ми за Люси и от тази грижа не можех да намеря мира,.
Срещанах се с Жоро, който ми се беше обадил от телефона на един комшия, че малките му братовчеди от Сунгурларе са му на гости и че искат да отидат на един рап-концерт. Малко развлечение може да ми помогне си рекох и се съгласих да отида с тях. Обадих се на Ванката и Ели и те казаха, че ще дойдат. Събрахме се доста хора и седнахме да се почерпим в парка. Аз пийнах две бири, но братовчедите бяха взели една бутилка ракия и доста се понапиха. Вървяхме към заведението, Жоро с братовчедите отпред, а аз малко по-отзад си говорех с Лили. Бяхме съвсем наблизо, когато чух суматоха и караница.
- И защо не ни пускаш вътре? Защото сме цигани? - викаше единият братовчед.
- Точно така - отговори с презрителна усмивка гарда на входа.
- Абе, абрухаламу, да ти еба майката - му каза втория братовчед и се извърна да си ходи.
- Кой ше псуваш ти бе, чукундур?! - му викна гардът и с колегата си се нахвърлиха на Жоро и братовчедите, които макар и четрима взети заедно тежаха по-малко от двамата бабаити.
- Ей, какво става тук - се намесих аз, но без да благоволи да ми каже нещо, единият от охраната ми заби едно кроше в брадата. Не му останах длъжен и го ударих с всичка сила в корема. В този момент от входа на заведението изскочиха още трима-четрима гарда, повалиха ме на земята и ме засипаха с шутове...
Лежах на земята и усещах как кръвта ми се стича от веждата ми надолу по бузата. "Ало, бърза помощ! Да, да на улица "Позитано"..." чувах гласове в далечината. Исках да им кажа, че няма нужда от бърза помощ, че всичко е наред, че нищо не ме боли, че ми е едно топло и драго в корема. Гледах нагоре и луната, както когато бях с Люси, отново ми се усмихваше. Беше хем близо и ме топлеше с таз усмивка, хем беше дълбоко, дълбоко в небосвода. Толкова дълбоко, че все едно виждах миналата и бъдещета луна, луната в цялото и съществуване . Под нея имаше бели, сребристи скали, на които седеше...Люси, да, да, това беше Люси. и гледаше замечтано, нагоре към луната, звездите. Те я осветяваха бяла в цялата и прелест. Надолу от мястото, където стоеше Люси, скалите ставаха черни, да черни, като нощта нагоре и се спускаха в едно езеро и то черно, но не чакай не беше езеро, по-скоро блато,... но не, не беше черно, беше цялото обрасло. Имаше лилии, които в мрака изглеждаха почти сиви, почти не се виждаха и около тях всичко беше зелено, да зелено, и един огромен дънер по средата на блатото, и една тъмна гора около блатото, дървета надвесили заплашително клони над зеленясалата вода, да, да това беше картината, която исках да нарисувам - луната, небето, Люси, скалите, блатото, дънера, лилиите, гората - точно така както ги виждах в момента. Ех, най-накрая знам какъв пейзаж да нарисувам. Исках да кажа на Ванката или на Жоро да ми донесат боите и четките, исках да се захващам веднага на работа...
- Къде се бави линейката?
-Оле, помляха го Чантата.