автор: mitko_jordanov

Беше петък в ранния след обяд, под парещите лъчи на слънцето от магистралата се влях в безспирния поток по софойските улици. Връщах се от поредната тежка командировка, съпровождана от зноен пек и срещи със сланчасали търговци.
. Както обикновенно тези дълги и тегави разговори бяха изцедили всичките ми живителни сили и имах нужда от малко разтуха за да си възвърна ежедневната кондиция. Уморен и угнетен все пак бях в приповдигнато настроение, защото седмицата беше успешна и предстоеше ленив уикенд в планински курорт, далече от летните жеги и многолюдната суматоха. Въпреки че пътувах с комфортен автомобил и климатика ме спасяваше от горещините, интензивното движение през четиристотинте километра бяха отнели от свежестта ми. Попадайки на първия натоварен светофар по Цариградско шосе пред Ректората пред мен изникна дилемата на къде да продължа. Беше рано за тръгване в посока юг и реших да се отбия до магазина на брат ми. Наредих се в лявата лента и търпеливо зачаках сигнала за потегляне към НДК. Магазинът на моя брат се намираше в една малка улица съвсем близо до НДК, на партера на кооперация сгушена между останалите сгради в улицата срещу военно-историческия музей. В тази кооперация живееха моите родители, а баща ми беше управител и единствен служител в малкото магазинче. Двамата с брат ми въртяха добра търговия, а в съседство до тях се намираше кварталното кафене. Знаех със сигурност, че по това време единия от двамата ще е в кафенето в компанията на местните зевзеци. Какъв по-добър повод за мен да изпия една студена наливна бира, да послущам майтапи, да разбера кварталните клюки и да се насладя на жаргона с който съм израстнал.
Паркирах абтомобила на „служебното” място, точно пред магазина, побъбрих няколко минути с брат ми, а той ме съпроводи към кафенето с думите: „На Дартанян му свършва гарнизонката след десет минути, иди да се видите, а после аз ще дойда”. Надникнах през входа и никак не останах изненадан, на три маси бяха насядали седем осем човека, елита на местната интелигенция, върхът на мъдростта в началото на двадесет и първи век. Хора преживели и препатили, постигнали пълна реализация и завиден синхрон със себе си, истинска „нирвана”, състояща се в обсъждане на световните тенденции с чаша в ръка. Завидях им благородно и се заслушах в обсъжданата тема, а тя беше информацията от днешните вестници за опита за намаляване на раждаемостта в Китай. Баща ми седеше с гръб към вратата и жестикулирайки с чаша в ръка развиваше теорията, че това отдавна трябвало да стане иначе след пет години китайците ще превземат дори България и ще си спретнат „Чайнатаун” някъде между Обеля и Люлин и тогава борбата с бездомните кучета ще ни се види детска игра. Някой му опонира, че не може административно да задължават всички, нека който има възможност да си изхрани децата да си ги ражда. Друг се намеси, че ние сме си виновни, защото сега вместо да си седим на хладно със студено питие в ръка и се наслаждаваме на приятна компания се приберем по домовете си и правим любов и ние щях ме да сме огромен фактор в световния прираст, на което всички се разсмяха, а трети попита:” Добре де, ама защо у дома?”, от което смеховете се усилиха. Влезнах в помещението и скромно поздравих този уникален органон на човешката мъдрост. Първи ми отвърна Стефан Рендето, тартор на кварталните инициативи, световно признат експерт по безделие, отдавна доказан ветеран в борбата за унищожаване на алкохола и цигарите, поне така пише на визитката му и така разказват градските хроникьори, единственият известен далеч извън рамките на Буката, запознал със своето творчество Външно министерство и няколко далечни посолства, доказал своите способности във всички световно известни български кръчми:
- Ооо, и третия член на фамилията се появи, как си бе господин ценен какдър, изсели се ти от махалата, изпуснахмете и веднага се издигна, седни, седни, тука до мене, остави го баща ти, от него нищо умно няма да научиш, като те знам какъв си, ако не бяхме нииие да си останал ...ехе...
Усмихнах се невинно и с намигване попитах:
- Да почерпя по едно – настана суматота, всички радостно заскърцаха със столовете – Коце, дай на всеки кой, каквото пие и на тебе си пиши едно на моята сметка, а на мен сипи една наливна с много пяна.
- Тате, сега ли се прибираш от командировка, защо не мина първо през къщи, сигурно те чакат цяла седмицата те нямаше.
- А бее, бай Данчо, какви ги говориш, ти не помниш ли като се прибираше от командировки, как разказваше, че през целия път си мислил да дойдеш първо тук да ни разкажеш къде какво си видял и чул – през смях занарежда Рендето – обаждаше се от тук на гарата да питаш кога пристига последния влак от Шумен, да не ти се кара жената, че си се запилял в кръчмата.
- А ти бе Стефане, тръгваше за Петрич и се връщаше от Враца, добре, че жена ти е скарана с географията. – му отговори чичо Пешо, пенсионер от нашата кооперация и отново всички се разсмяха.
По лицето на Рендето избиха ядни червени петна, той пое дълбоко въздух, гаврътна остатъка от питието в чашата, усмихна се насилено и се подготви за дълга тирада.
- Ти мен ме остави, аз съм си гледал работата и семейството, бил на отговорни постове, водил съм преговори с важни хора, с другарите от Москва съм работил...
- Знаем ги ние, знаем когато беше харесал преводачката на братушките, но тя те надпи и после те хвана морска болест на корабчето с големите началници..и през час залиташе на перилата.
- Нали беше големец и за семейството се беше уредил, сутрин идваше шофьорчето с Волгата, закара децата на училище, жената на работа, после ги върне обратно, цяла нощ волгата седи паркирана под блока, сигурно той тогава прахосмукачка е пускал или прането е гладил у Вас.
- Човещинка е това, взаимопомощ, те и китайците така, много си помагат един на друг, съседи, колеги, за това са с такъв голям прираст.
Стефан целия се беше издул от яд, лицето му беше станало мораво, жилите на врата му бяха изпъкнали, очите му святкаха:
- Неблагодарници, някой си жетрвахме здравето и живота да си седите други до фустите на жените, да се умилквате, да има с какво да нахраните децата си, да имате работа, да се изучите безплатно, а сега „храни куче...да те лае” – обърна се на другата страна и пренебрежително махна с ръка.
- Таквиз жертви и аз мога да правя, цял ден на меко в креслото в кабинета, цяла вечер в ресторанта на срещи с важни другари – с намигване се одаби Киро – цяла нощ стенографиране със секретарката.
Бурен смях огласи кафенето, дори минаващите покрай него надникваха за да разберат от къде идва тази врява и кой я създава. Рендето се обърна бавно и заканително към Киро и саркастично засъска:
- А ти бе, адвокате, адвокат ми бил, три бракоразводни дела от тях пет загубени...
- Стефанее, Стефане не се сърди, ама така си беше, ние в производството работехме да взимате големи заплати и валута за командировки в чужбина – намеси се баща ми с намерение да успокои обстановката, но това само насочи към него острия език на героя.
- Не ми говори, не ми обяснявай – размаха пръст към баща ми – нали аз съм докарал от Казан животновъди да Ви учат как се прави промишлено животновъдство, Вие тука нищо не знаехте...
- Нали за това сме учили бе, бяхме специалисти...
- Какво си учил да стискаш кокошките да снасят повече яйца
Отново избухна буря от смехове, като в театър, докато актьорите казват своите реплики пълна тишина, всички напрегнато слушат за да не пропуснат дума или отенък на гласа, а когато настъпи очакваната пауза всички кипват в смях и овации, но кулминацията на представлението все още не беше достигната.
- Ти си паталогичен случай Стефане, имаш нужда от лекарска помощ, май днес не си си изпил хапчето. – обади се докторът
- Докторе, ти ли ще ми кажеш, конски доктор, учен, изследовател, йод от коняк не може да различи – от ъгъла Матьо гръмогласно се разсмя, защото си спомни за случая, когато едно момче си ожулило коляното, а доктора в бързината объркал коняка с йод и после две години всички го поднасяха – Матьоо, ти не се смей, спортист, даскал по физически, с два леви крака и две леви ръце, как са те взели теб във ВИФ бе, ама то не е чудно, едно време който за нищо не става, айде у ВИФ-а, при слепия професор – Матев заеквайки се опита да отговори нещо, но другия не му даде възможност, а го подбра още по-напористо – стига си ми пелтечил, какъв даскал си бил като не можеш името да си кажеш правилно.
Отново настана смях, всичкии се превиваха, но никой не си даваше сметка на кого се смеят, на Рендето, на Матьо или един на друг. Рендето също се засмя, стана разходи се доволен между масите, като прима-балерина обираща овациите на публиката.
- Ще Ви оправя аз Вас, Вие знаете ли с кой си имате работа – с гордост в гласа, с изпъчени гърди и високо вдигната глава Стефан се разхождаше в кафенето – аа, много съм разлабил, забравили сте кой е Стефан Рендето.
- Добре ги нареди Стефане, няма да се дадаш да те ядосват тези старци-разбойници – се чу гласа на брат ми отврата – чичо Киро, бабата те вика от балкона, абе Дартанян на теб ти свърши гарнизона отдавна, хайде ставай и на килимчето, на мен ми ред да изпия една студена бира, Матьоо не задремвай в ъгъла, време ти е да разхождаш кучето – един по един ги изваждаше от състоянието на академици по време на дебат – някой беше тръгнал за хляб, а, докторее, пощаджийката мина преди малко, отивай да вземеш пенсията и ела да си оправиш верисиите.
След няколко минути кафенето се изпразни, брат ми седна до мен, опти от студената бира, остави пари на бармана за цялата сметка, усмихна се доволно и каза:
- Като децата са, всеки ден се карат и все са заедно, какво да ги правиш, това са нашите родители.