автор: Mielikki

Дали не сгрешихме?
Там нейде, зад ъгъла,
се настъпиха (бързали),
нежните дни.
Продължиха - разрошени,
мокри, разсърдени
ние с тях - с бумерангов,
надлунен напредък почти.
Беше ли тя - катастрофата,
в която трябваше да спрем -
да си помогнем,
вместо, самопревързани с амнистии
за себе си, да търсим нечий поглед
по извънградските шосета, дето
ъглите свършват -
дървеса до късогледство
и нито ъгъл - за една цигара,
скривалище в циничен дим
и вяра в "Сам съм - други няма"...
А автобуси за града във този час
навярно още преминават...