Тя направи пореден опит да се свърже с него, но за кой ли път чу: „Абоната е извън линия, или е изключен”.
Типично, помисли с горчивина. Точно когато беше с по три пълни с продукти торби в ръцете, него никакъв го няма. И дамската й чанта беше двойно по-тежка, защото беше пъхнала сутринта повредения сешоар, да го остави за ремонт, но така се улиса в пазаруване, че техника си беше тръгнал. Другите жени поне за такава дребна поправка можеха да разчитат на мъжете си, а нейният имаше две леви ръце. Пък и все в джобовете ги държеше, освен ако не играеше карти в кварталното кръчме, разбира се.
Поне в почивните дни можеше да й помогне за някоя и друга къщна работа, ама къде ти. Спи до късно, после с вестника пред телевизора, обяд и пак сън – следобеден, много му бил полезен, отпускал го.
Ама аз съм си виновна, мислеше ядосано докато катереше шестте етажа с разхлопано сърце на кратки почивки. Като съм спала, когато съм се женила, що да не спи сега той?
Като нищо е задрямал пред телевизора и си е изключил джиесема да не го безпокоят. Най-вече тя – собствената му съпруга да не го безпокои, защото коя е тя да нарушава свещения му сън с такива тривиални занимания като мъкнене на пазарски чанти, примерно.
Обаче явно нямаше никой, усети още щом отключи – не се стелеше цигарен дим, лампите в коридора не бяха оставени светнати и телевизора не работеше. Примъкна торбите до хладилника и тогава видя закрепената с магнитче бележка.
„Скъпа, пиша ти това, защото не издържам повече. Наистина положих усилия да ти бъда верен другар и съпруг, но не мисля, че се справям добре. Всяко мое действие предизвиква остро противодействие от твоя страна, и това може да е съвсем по законите на физиката, но не и според брачните закони. От години се чувствам отритнат и самотен. Ти не знаеш какво е самота, защото си имаш своите женски занимания – пазаруване, чистене, готвене, пране. Но какво да кажа аз? Налага се да прекарвам почти всяка вечер в кварталната кръчма, за да общувам пълноценно, защото ти все си заета, уморена или гледаш любим сериал.
И идея си нямаш колко тъжно е да гледаш мач сам, да няма с кого да споделиш поредната футболна драма.
От момчетата в кръчмата знам, че и при тях положението е подобно, симптомите на това масово заболяване сред съпругите са едни и същи. Изглежда е някаква епидемия – все много работа, постоянна умора, пълно пренебрежение на съпруга не само като глава на семейството, ами изобщо като човешко същество. Понякога се чувствам като част от мебелировката, но ти даже и на мебелите обръщаш по-голямо внимание – поне праха им забърсваш.
Намери се обаче жена, която забеляза човека в мен, нещо повече – мъжкото в мен, което ти беше жестоко потъпкала с безразличието и студенината си. Не мисли, че те упреквам – вероятно просто не сме били един за друг, и чак сега имам щастието да срещна своята половинка. Но това няма значение – по-добре късно, отколкото никога.
Тя е много фина, нежна, чувствена, обича секса, обича и мен. Затова те напускам, тъй като смятам да живея с нея. За издръжката на децата ще се погрижа, не се тревожи, ти не ме търси, няма значение близо ли съм или далеч – между нас всичко приключи. Сбогом.”
И таз хубава, рече си тя. Тази информация й дойде малко в повече. Че откъде толкова хъс и ентусиазъм у такава задрямала натура като него, да се не начудиш! Та чак си хванал и любовница...ха-ха, нейният мъж и любовница...звучи като оксиморон. Това и с очите си да го видя, няма да го повярвам, си помисли докато събираше разпръснатите му вестници, чистеше пълните пепелници от угарките и масата от трохи и обелки, останали от обяда му. В мивката имаше немити чаши и чинии, но първо реши да изхвърли боклука и докато слизаше надолу се сети, че поне тази вечер може да не приготвя вечеря, а да хапне нещо набързо. От което определено й стана по-леко. Не че мисълта за друга жена можеше да проникне сериозно в съзнанието й – това й звучеше твърде фантастично.
Точно изхвърляше боклука, когато пред входа спря кола, ама не каква да е, ами от онези, най-лъскавите, дето ги има в холивудските продукции. Не беше виждала такава на живо и я загледа с интерес, но истински зяпна, когато от нея излезе не друг, ами собствения й съпруг.
- Здравей, скъпа, видях те, и спрях за едно последно сбогом. Прочете бележката ми, нали?
- Ккк..каква е тая кола?
- А, да, май съм пропуснал да ти напиша, че спечелих големият джакпот тази седмица и реших да си направя този малък подарък с част от печалбата.
- Мило, докога ще се мотаеш там, котенце! – се чу мяучещо гласче от колата и от там слезе нещо, което напълно отрезви съпругата по системата клин-клин избива. Беше силно гримирано, грациозно създание с разноцветна коса и минимум пет обици на всяко ухо, вероятно от женски пол, ако се съди по минижупа, дългите стройни крака и предизвикателния бюст.
- Не мога да повярвам на очите си! – ахна тя, и впери озадачен поглед в съпруга си. Едва сега забеляза за пръв път от много време, че мъжът й всъщност не изглежда чак толкова зле, когато не е по развлечен анцуг, лицето му е избръснато и не е скрито зад вестника. Искаше й се да каже още много, но изумлението и възмущението бяха отнели тази така присъща за нея черта, затова само повтори – Не мога да повярвам на очите си!
- Е, ами това е, скъпа – той бегло я целуна по бузата и й лъхна на скъп парфюм. – А за издръжката вече ти казах – не бери грижа!
- Чч...чакай! – едва смогна да извика тя, но той вече беше запалил колата, и май не я чу. – Но...къде, къде заминаваш?
- На Венера! – ухили се той през прозореца малко преди да го затвори, след което тя зърна за секунда смаяното си отражение в огледалното стъкло.
Много, много по-късно се сети, че „Венера” е големият новопостроен почивен комплекс извън града, а момичето...Е, явно момичето си разбираше от занаята!