автор: p_esen

Ако ви поискам прошка
за стореното досега,
нима приемам, че било е грешка?
Нима поемам цялата вина?

Ако някой ден внезапно
за всяка дума съжаля,
признавам ли, че безвъзвратно
съм сгрешила пред света?

Че всяка дума честна
слабите души ранила,
била е неуместна
и трябвало е да я скрия?

И кажете, ако бях
през годините по-кротка, тиха,
ако признавах всеки страх
и всяка болка скрита,

ако сълзите не пазех
от хорските очи,
ако истински намразвах
всеки, който ме рани,

ако другояче бях живяла,
ако друга бях във своя ден,
тогава бих ли оправдала,
което сте очаквали от мен?

Знам, и вие в свойта младост
тъй дръзки сте били.
И вие сте изгаряли от ярост,
от сили, от амбиции, от мечти...

И вие сте били непримирими,
пред нищо никога не сте се спрели,
инак нежни и раними,
правел ви е всеки страх по-смели.

И накрая, теглейки чертата
на живота ви, достойно изживян,
кажете - как да укротя душата?
Не гасне в нея оня плам.

Как за прошка да ви моля,
Мои Мъдри Прадеди -
вие ме обрекохте на огън...
Е, простете - ала огъня гори!