автор: eklekti4na

Щастливата случайност в живота винаги ме е плашила. Оставя ми привкус на задлъжнялост към Съдбата, на пожизнена обвързаност с внезапно споходилия ме късмет.
Сковавам се не толкова от мислълта, че тя ще дойде и ще поиска да й платя с лихвите, а по-скоро от непредсказуемостта на иначе сигурната ни среща. Защото тя все пак е Съдба. Почти винаги в началото се съпротивлявам и се боря със себе си, но времето на постоянно очакване умножава страха в мен многократно. После го превръща в обсебваща параноя и най-накрая, в пристъп на малоумие, започвам сама да я предизвиквам да дойде, стига само да се разплатим. Веднъж и завинаги. Но, колкото и да я дразним, Съдбата винаги идва, когато сама пожелае. Виждала съм я как пристъпва при мен с ехидно-нахиления поглед на мустакат селски лихвар, как ме оглежда с иманярска стръв от най-високите ми мечти до най-примитивните ми пориви, как се напряга да изчисли душата ми с многото наум на нейната умалителна аритметика, как самодоволно потрива почернелите си сребролюбиви ръце и чака в безмълвие, докато не съблека и последната си надежда. А аз оставам със скрития запас от недостъпни дори за мен самата стремежи, които ще трябва да отключа някак си, за да продължа напред. Само миг, след като оближа раните от щедрите дарове, които Нейно Величество, Съдбата, ми е направила. Затова предупреждавам всеки, който завистливо ме нарече „галеник на съдбата” да внимава какво си пожелава. И чукам на дърво!
И ако някои събития сами са ме намерили, благодарение на „щастливата случайност”, то други аз съм успяла да намеря. След много търсене, проби и грешки. От двата вида намиране, вторият е безкраен. При него съм заложник сама на себе си, което всъщност е свобода. Почти. И вечност. Изцяло.
Тръгвах по много измислени пътища в търсене на истинския. Питах и себе си, и неколцината неподправени спътници, за вярната посока. Умирах много пъти, изядена от собствените си илюзии, но тайният запас от стремежи винаги ме възкресяваше. И падах, и пълзях, и се страхувах, и се мразих, разбира се. Летях и се приземявах.
Но намерих своя път, убедена съм. Не знам дали е верен, но чувствам, че е моят. А най-важното, за да съм убедена, е да чувствам. Всеки, който умее да чувства, трябва просто по стар навик да затвори очи, за да погледне отвъд обозримото и ще усети моя път – този, който сама си намерих, без погалване от Съдбата. Ще го усети от мократа диря на полепналите по босите ми крака песъчинки, до аромата на тревистозелената вечност… Моят път...достатъчно дълъг, за да не свършва в мига, в който успея да надбягам себе си. Моят път, който винаги започва. Достатъчно криволичещ, за да ми сочи разнопосочие, колчем реша да търся посока. Достатъчно отъпкан, за да усещам съревнованието с другите. И прозрачен, за да се респектирам от придошлите реки от време, изтичащи под краката ми. Най-сетне го намерих. Без да прося милостиня от съдбата. Без да се налага да връщам взето назаем краткотрайно щастие. Сама, но напред! Ден след ден откривам нови истини, закътани във вековността на камъчетата, от които си правя пътека. Уж е насипан с прост трошляк, а пък Вселената го иска. Моят път. Моят дан.
Намерих много, но и много ми остава. Затова продължавам да търся.
Търся си сълзи, защото все още ме е страх да плача. Студено ми е, вятърът е мразовит – струва ми се, че заплача ли, сълзите ми ще станат лед. А как не искам вече да ходя по лед.
Уж трябваше да ми е горещо, а пък долавям колко ме е страх да се потопя в огъня. Страх ме е да полетя в жегата на моето отвоювано щастие, за да не се стопят силните ми криле.
Страх ме е да слушам ритъма на маракасите, докато яздя живота си. Така да не искам пак да изпускам юздите.
Страх ме е от собствената ми красота и младост, и страст. От порива на дремещите ми копнежи, някяк неусетно упоени. Вероятно от дългото търсене.
Страх ме е дори от самия страх. И в страха си превръщам този свой силен стремеж да вървя в безсмислен, безвкусен и дори механичен инстинкт.
Как се нядявам да си отиде вятъра. Понякога нощем в съня си виждам първите проблясъци на изгряващото слънце. Но все още съм повече в нощта. Все още имам какво да търся. И този път е много повече себе си.