автор: Sarita

Живеех с нея балкон до балкон откакто се помнех. Мислех, че е бездушна, безсърдечна, студена и непоклатима като скала.
Винаги беше спокойна и весела, а в очите й светеше ведра усмивка. И всички, които я познаваха можеха да се закълнат, че тя е най-щастливият човек на света.
Понякога, когато се събирахме вечер, се сещахме за нея и всеки с умиление разказваше по някой хубав спомен – как го е поздравила усмихната и му е пожелала „ Приятен ден!” или е утешила детето му, когато се е ударило, или със загриженост е разпитвала някоя съседка за проблемите й и е помогнала да ги разреши.
И аз си мислех, че я познавам. Дори по-добре от всички тях. Защото живеех до нея. Всеки ден я виждах ведра и усмихната, винаги елегантна и спретната. Никога не я видях да се оплаква и да мрънка, никога не я чух да плаче. Дори понякога си мислех, че е от желязо и с дяволита усмивка си представях как вместо сърце имаше двигател с четири бутала, а в мозъка й се въртяха стотици хиляди малки и големи зъбни колелца и със специален часовник измерваха всичко в живота й – всяко вдишване, всяко мигване, чувствата - радостта и тъгата. Само дето при нея последното липсваше. Тя беше един щастлив, изпратен от бъдещето робот, за да ни покаже, че можем да бъдем и щастливи.
Възхищавах й се безкрай, опитвах се да й подражавам и исках един ден моята дъщеря да бъде като нея – елегантна и грациозна, винаги усмихната и уверена в себе си.
Вярвах, че е съвършена, докато един ден, докато седяхме на сладки приказки след работа, случайно чухме по радиото една песен. Тогава, заслушана в песента, тя за миг се промени и за първи път видях очите й помръкнали, а една сълза проблясваше в тях. Едва сега забелязах белите й коси и разбрах, че особеното чувство в очите й беше тъга. Поисках да поговорим за това, но тя не пожела. В следващия миг тъгата и сълзите изчезнаха безследно и на мястото им беше познатата ми лъчезарна и ведра усмивка.
Никога повече не видях болка и тъга в очите й, но песента я запомних и дори понякога си я пея под душа :
„ И пак сме днес със теб – едно,
ръката ми хвани,
налей от старото вино –
за миналите дни.
Налей ги чашите, не брой!
До горе ги пълни!
Да пием с тебе, друже мой:
За миналите дни!
За старата любов до край,
за миналите дни,
ти чаша нежност ми подай:
За миналите дни! ”