автор: theheart_ofthefire

Никога не се научи да устоява на изкушението да остава под дъжда. И колкото по- силен и студен бе , толкова повече и харесваше да усеща режещата му нежност по кожата си. Да се плъзва по нея и да оставя спомен за пронизващ хлад и някаква странна , необуздана свобода.
Когато говореше така за дъжда , Анри я поглеждаше смутено. На него му харесваше лекия топъл дъжд , той наистина отпускаше. Но другия- не. Предпочиташе да се прибере у дома и да поспи , защото такова време винаги унася. А в съзнанието си се питаше защо тя избира да затрепери от студ , да усети болка , когато се измокри до кости , след като няколко часа е била в пороя, отколкото да се сгуши и да поспи.
И без друго работата я уморяваше.
Един ден тя просто си тръгна . Без бележка , без думи. Отиде си просто така. Нямаше сили за вечните обяснения и обвинения. Бе й омръзнало. Не откриваше нищо в Анри. Познаваше всеки жест, всяка мимика... А когато нямаше какво ново да види или получи си тръгваше. Може би егоистично. А може би не. Защото какъв е смисълът да си някъде , където не те задържа нищо... ? Кое е по- болезнено- да подариш лъжа или да изхвърлиш почти догорялата вече свещ? Никой , никой не може да каже кое е правилно и кое не... Всъщност ...всеки е прав за себе си.
И да , за себе си тя бе права- по- добре да си отиде. Да не рисува лъжи с измислени целувки. Защото те са мъртви още преди да се родят.
Но и Анри щеше да има право- нима не си струва да забравиш за себе си и да дадеш някому щастие. Защото не е ли велико да даряваш светлина...
Вечните изгарящи относителности . Подчиняващи се на очите , които гледат в този момент...
...
А тя- сега бе другаде , с някой друг. Анри я наричаше глупачка заради погрешния й избор. Защото другият нараняваше... Беше като огъня... Колкото и да е красив , не може да премине от някъде без да остави разруха... и кървящи отворени рани...
Но тя не съжаляваше... Всеки път , когато онзи , другият я сриваше тя плачеше ... с усмивка на устните. Защото й бе по- добре да усети болка...отколкото нищо...
Дъжда...бе само прелюдия... към начина да живееш наистина... Живееш , когато усещаш...