автор: strange_days

-Защо все на мен? - мислеше си шофьора на тролейбус едно, минавайки за пореден път,
покрай началната спирка в квартал "Левски". Извади една цигара "Мелник", умело замаскирана в кутия Боро. Наплюнчи я и я запали, връщайки се към проблемите си... Търсеше наум "онзи", които бе виновен, за всичко. "кой ме би през главата да взимам кола на изплащане? и защо децата порастват и искат все повече и повече? Пък жената..."
- Извинете, ще може ли едно билетче? - прекъсна го симпатично девойче.
Само кимна за съгласие, дръпна за последно от цигарата и подаде билетчето на госпожицата. Тя му даде стотинките и му благодари, а той се направи че не я чува. Загледан в пътя, с онази сериозност изписана на лицето му, продължи да си мисли: "Пък жената, като че ли вече не ме обича толкова. От два месеца неще и да чуе за секс и само ми се кара че парите нестигат. А и много странно се държи с оня Пейо от съседния вход. Ми да, Пейо не е лошо момче, по-млад е от мен и е международно шофьорче."
- Прощаваити, спирати ли на цинтрална гара?- лелка, неговава възраст този път успя да му наруши "монолога".
Силно подразнен, че незнаят маршрута на Неговия тролей, "некви тъпи селяни", успя да процеди през зъби
- Не, към летището карам, върши ли ти работа? не изчака и отговор и затвори вратите.
Потегли рязко, така че всички правостоящи да се скупчат най-отзад. После ритна спирачката и всички се върнаха по местата си. (обичаше да го прави когато е ядосан) Дочу и няколко негативизми по негов адрес, но това си беше нещо нормално. Вглаби се отново в неговите си мисли. Продължаваше да търси виновника, който обърка живота му. Без да иска стигна до извода, че живота му се е превърнал досущ като маршрута на еденицата. Всеки ден едно и също, по един и същи път, завързан за жиците на ежедневието, без право
на заобиколни пътища. Тази негова мисъл го натъжи. Прииска му се да бъде свободен, поне до толкова, че той да избира от къде да минава. Почувства се и горд от това, че е измислил собствена метафора, колкото и тъжна да беше тя. Неусетно беше стигнал "Попа". Мисълта за неговото кръгообразно движение, го бе така обладала, че въобще не забеляза таксито което правеше опит да го изпревари от дясно. Само с едно движение на голямото кормило успя да затисне жълтата кола в оградата на тротоара и да смачка предницата и с последната гума на тролея. Настъпи суматоха в салона, отново мръснишки жаргон по негов адрес, пълен хаос. Разбра че нещо е сгафил и спря. Игнорира крясъците на пътниците, запали цигара и слезе да види щетите които бе нанесъл.
На любимата му машина и нямаше нищо освен жълти следи по цялата дължина. Таксито не ставаше за нищо. А шофьора му силно разгневен и леко уплашен.
- Не ме ли видя бе дебелак, виж ми колата, чисто нова на лизинг съм я взел, а сега за скрап.- хвърчаха плюнки от устата му докато нареждаше.
-Виж какво, младеж - с най-спокойния си тон- да, прав си, колата ти вече е боклук. Като дойдат катъджийте ще напишат, че ти си виновен. Вземи се успокой да не те шамаря тука на улицата. Земи, запали една цигара. Не е дошъл края на света нали..? - продължи философски- просто ламарини са това, нали всички са живи и здрави. На "Хюндая", маината му, друг ще си купиш. И помни едно, свободата да избираш пътя си, може да те подведе и много лошо да се изгубиш...
След като завърши речта си, се качи обратно в голямата синя машина, бибитна възторжено и потеги спокойно по маршрута. Незнаейки защо, но беше щастлив. Чувство на душевно задоволство го бе изпълнило и нищо не беше
в състояние да го ядоса. Само за 10 минути беше открил виновника за неволите и успехите му. Казваше се Спиридон, каквото беше и истинското име на водача на тролейбус едно.
А бакшиша, след като бе втрещен от случилото му се, дни наред, завърши стоматология и стана зъболекар в частна клиника, но това е друга история...