По принцип се имам за свободолюбив човек (макар че „любенето” в извънфизическия смисъл ми идва малко вповече; просто не съм чак толкова Ботевски настроена към живота). Вярвам, че съм се родила с притъпени центрове за спазване на правила.
Слава Богу, при тази своя изначална конфигурация, поне не съм убиец, с изключение на няколкото мухи, оси и комари. Не съм и крадец, стига да не броим стотината запалки и приблизително хилядата химикалки. А, и побойник не съм някъде от трети клас насам, когато зверски нащипахме една от другия клас, дето се правеше на интересна – но това е тема за друг разказ, при това – с поука! Но оттам нататък почти няма закони, които да спазвам – като се почне от движението по пътищата и се стигне до тихата часова зона. Просто, струва ми се, предпочитам да живея по-фантазе, така да се каже. Тук на Балканите е така. Буйна кръв, не могат да ни вкарат в пътя нас току-така. Ето, намерих си даже и етнокултурно оправдание, макар и да съм много слаб народопсихолог.
За разнообразие, даже прописах. И пишейки, се гордеех, че съм достигнала върха в моята йерархия на свободолюбието. Дори подхванах и един роман, който смятам да раздам само на приятелите си, когато го завърша. Това ще стане след много време, защото пиша по малко. И аз като Стивън Кинг или който там беше, като прехвърля една страница на ден и спирам. Всъщност като си погледна побелялото от прах рафт-ище със Стивън Кинг, ми се струва крайно невъзможно да пише само по страница на ден. Освен ако си няма още пет-шест клонинга. Та, въпросният който-и-да-е, го оставял за другия ден, защотото иначе се уморявал и текстът му ставал тромав. Аз взимам пример от него, макар че не съм се клонирала все още. И нажежи ли се писателският порив, гледам да го заключвам в тайната кутийка, скътана между сърцето и главата. Оставям го да тлее тихомълком до следващия ден, за да не губи текстът аромата си на страст. Това не звучи ли като правило?! Странно....
Най-често отключвам кутийката призори. Въпрос на физиология. Ето например вчера се събудих малко преди първите автобуси да профучат през шосето, пак така въодушевена от прилива на писателски ентусиазъм. Отворих очи и се понесох към компютъра с онази неразумна стремглавост, сининте от която сега се хилят нахално от лакътя на писателската ми ръка. Имах вдъхновение, трябваше ми само малко гориво и на момента подпалвах. Моят писателски двигател винаги се е захранвал само и единствено с ... кафе. Факт. Таке че, съчетана дори само с глътка кафе тази моя необуздана писателска стихия, би произвела поне шедьовър на литературното изкуство, ако не и осмото чудо на света. Отчаяно и тутакси се нуждаех от черната си муза. Но не би... Свършило! Кафе нема!
„Кой, по дяволите, в тази къща пак не ...? Аман вече от тая ваша ....?! Ако не съм аз...” – и т.н., и т.н. Мисля, става ясно и без да продължавам, че от красивия писателски порив не беше останало нищо друо, освен шепа засукани ругатни и находчиви закани. В пристъп на отчаяние отварям ексела и изографисвам една страшно красива табличка, наименована като: „Кой кога пазарува в нашето задружно семейство”. Беше в две части – хранителни и нехранителни продукти. Направих я за има-няма пет автобуса време. Взех да се плаша от себе си. Всъщност свободолюбивите писатели правят ли екселски таблици в шест сутринта?
Мислейки върху това, някак неусетно потънах във времето или то в мен и час по-късно се сепнах от позвъняването на звънеца. Беше съседът от четвъртия етаж. Запушила съм го била и не можел да излезе за работа. Кво запушване, кви пет евро. Дори и човек от моята полова принадлежност би излязъл от неговото място почти без маневри. Проблемът бил съвсем друг – човекът се дразнел, че паркирам там, защото това било мястото на жена му. И просто искаше да си достави душевния оргазъм да ме види как изкарвам никому непречещата си кола в седем сутрината. По пижама. Без бельо. Истинските му мотиви са тема на друг разказ, без поука! Комшията ми обясни, че бил придобил собственост върху паркомястото. В първия момент си посмислих, че го е купил, но се оказа, че той кара по някакви свои закони (явно поредната творческа личност), по силата на които осемте години паркиране го правят горд собственик на паркомястото. Кой превари, той завари, така е на Балканите. Не исках да оспорвам желязната му житейска логика, най-малкото от уважение към разкрепостените творчески личности. Всъщност свободолюбивите писатели дали местят колите си в седем сутринта, наритвани безмилостно от важни законотворци със закачливи погледи? Но както се казва, в този блок такива са правилата!
В осем свободолюбиво сменям памперс.
В девет пиша убедителен доклад за бюджета на отдела. Това полугодие малко се поотпуснахме. Надвишили сме финансовите рамки с цели седем процента и сега трябва да оправдая писмено свободолюбието на отдела, че иначе става лошо... А пък, че те нарушават правилата на моето майчинство, айде сега, нали съм творческа личност, ще го преживея.
Мисля, че тази история започва да придобива съвсем неочакван дори и от мен самата развой. Това трябваше да е разказ, посветен на свободния творчески дух. Самият вчерашен ден беше планиран да бъде свободен и творчески. До този разказ самата аз се усещах като свободен творчески човек. Да не кажа, че до този разказ всъщност бях един много щастлив сободен творчески човек. Мисля да спра до тук. Мисля даже да спра да мисля. Защото точно сега, вместо да продължа да мисля, ще трябва да изчистя. Мой ред е, не че ми се иска! Само първо ще се кача със скрола догоре да сменя заглавието.