автор: kauboec

Тя се усмихна. Устните й имаха прекрасна форма, идеална симетрия и плътност.

На izolde, с хубавите фотографии
Там имаше една от онези, на които им викат бамбинки...

Първа част

Там имаше една от онези, на които им викат „бамбинки”. Ходехме вечер. Предимно лилави вечери. Спирах немската кола и ние слизахме. Те бяха прекрасни кльощави момичета, с поддържани коси и нулева талия. Беше лесно да се говори с тях. Те нямаха много теоретични познания в ненужни области, учебници или други излишни неща, имаха достатъчно кожа, кокали, зелени очи и ум. Всяко нещо повече щеше да ги обезмисли, обезсили и направи невидими за нас. Походката им също ми допадаше - умееха да се появяват и да изчезват, сякаш една минута по-рано някой им е казал 3-2-1 старт и е щракнал режисьорската табличка.
Аз си пращах текстовете. Вечер, след като се срещах с бамбинките по кафетата пишех разни неща за час – два и още рано през нощта ги пращах с прикрепен файл за списанията. От там на другия ден по обяд получавах отговор „става” и определена малка сума пари или „не” и никакви малки суми пари увити на руло. Няма бамбинки, няма мангизи, няма газ за металното чудовище, няма осъмвания със загубена кородинация и някой да разлее непознати течности върху главата ти. Тук все още могат да се правят пари от глупости, чужди разговори и фантазия. Запетайките обаче си останаха кофти работа и никога по-едрите играчи не казаха добра дума за мен заради запетайките. Поне едно наздраве ако седнем да пием или след кихане. Не ги разбирах особено, сигурно и затова моите текстове влизаха, а техните не.
Добрият вариант беше „става”. Тогава задължително се ходеше при бамбинките, играех малко комар и се тъпчех с дюнери. Арабите са любезни хора, правят хубаво пържено месо – холестеролна бомба, но не мога да си представя как танцуват и какво наистина мислят за нас. Мерси, още е топъл и скоро ще започне да се разтича, а онази къде отиде. Аз работя със срокове, кратки срокове и не мога винаги да отгатвам в кой магазин за зелени блузки е влязла.
Така беше лятото – имах достатъчно пари, хората харесваха текстовете и си ги печатаха, аз си играех играта и всеки месец печелех една трета от залозите си, имах много свободно време и се шляех с гъзетата по половин ден, през останалото ядях, спах и мислех високи неща. Много високи, но никога не ги пишех. Никой нямаше да ги допусне. Световния ред, за който незнайно защо много цигани подхващаха разговор, не обича високите мисли. Ако си много добър те убиват или падаш от мост/ случайно/. Те обичат да говорят и аз нямам нищо против да се заседявам и дълго да говорим почти празни приказки, без да знаят, че всичко се записва. Традиционните бракове също не са лошо нещо, девичият разбой, и боят при изневяра също – ако не участваш в ромски проекти за „въвеждане за нов социално-ролеви за ромската жена”. Проектите им са прекрасно нещо, но с парите от тях не се прави нищо друго освен повече любов, повече музика и външно облепване на къщите с плочки за баня. Някой гений го е измислил – там няма асфалт по улиците и в най-голята жега и засуха калта ти е до глезените. При това всички се движат с чехли и топлинки. Можете да си представите. Това е друга любов. Ако не си бил с циганка едва ли ще запалиш печка на дърва, нали така беше поговорката. Имат и друга, много готина, „Защо, господи, трябва да умра точно днес - имам още толкова много идеални идеи”. И след това се напиват жестоко.
И учех. Около сесиите ми се събираше доста път с лилавия фиат на Ив Тинол. Той беше харесал една еквадорка. Много хубава, ниска и по-бяла от него, дори малко лудичка. Чу, както му викахме, беше ходил на онези бригади заради които всички стават колежани. Там обаче се явила еквадорката, тя имаше четири имена. Съкращението от главните букви беше JAIL. „Много лошо братле, няма нищо случайно тук. Ако беше по-грозна как и да е, но тя е чудесна, и ако е вярно и половината ще закъсаш – JAIL.”
Беше му смешно, после извади цифровия фотоапарат и ми показа снимки от центъра на света, беше го обкрачил, 0’0’ меридиан и паралел. Кито. На другите беше снимал някакви животни от тамошен зоопарк. „ти да не си от „Грийнпийс” или „Адвокати без граници”.
- Много интересно - казах му.
Той кимна. Наведе смуглата си глава, момичето беше по-бяло от него и продължи.
На другите снимки се целуваха. В далечината започваше пожар. Каза, че тя ще дойде края на март.
- А, ето как и аз ще изкарам някой кинт. – пак започнал да мисля много бързо в егоистична насока. Алтруизма свършваше щом парите намалеят. Математиката е проста наука за алчни копелета.
- !?
- Тогава вече ще имам аматьорска камера, имам оферта от една телевизия.
- Ти нали бачкаше за списанията...и радиото.
- Да, бачкаме взаимно – аз им пращам текстове, те засмукват пари от рекламодателите и всички сме доволни. И агнето цяло, и вълкът сит. Но се намеси и една телевизия. Мисля, че искат да ме уморят. Един ден ще умра на три метра пред вратата си. Просто ще съм се гътнал от жажда, варицела, преумора и идиотизъм.
- И ще я снимаш докато се преоблича? – на лицето му се четеше безразличие.
- И това ще е интересно, но преди всичко бих искал дебютния ми материал да е за българо-еквадорската любов.
- И ще го пуснеш по телевизията ? – лицето не беше мръднало. Винаги съм уважавал логиката на момчета завършили математически гимназии, същевременно влюбени в еквадроки, сякаш тука си нямаме такива бамбинки.
Нямаме си. Баш такива си нямаме.
- Да. Само въпроси и отоговори. Няма да я снимам гола, голи еквадорки колкото щеш. Ще дойда с теб като я взимаш от летището. Ето го сюжета, вече ми е в главата, от теб се иска да не се отклоняваш много от него: Самолетът каца, ти си опасно близко до пистата, някакъв човек с малка заплата и жена с големи гърди ти правят забележка да се отдръпнеш за да не стане инцидент, но ти си теле и не се даваш, отскубваш се с тичане по пистата и глупаво махаш срещу самолета. Твърдо решен си да шашардисаш момичето. Тя те мярва през малкото си кръгло стъкло и си казва какъв малоумник, след това разпознава късите си пощурели от махане ръце и се разтапя. Самолета минава близо и колесника ти чупи ноктите на краката. Малък инцидент, JAIL е много впечатлена постъпката ти. Ти умираш от болки, тя те прегръща и заедно отивате в болницата за да ти превържат ноктите, единия от лекарите казва приятел, щеше да ти е много по-добре ако си ги беше рязал на време. Аз снимам всичко. JAIL навлиза в народната атмосфера, ти охкаш и даже малко ме мразиш. Мълчаливо ядем дюнери, аз тихо се смея, на моменти избухвам и хората дебилно се обръщат в заведението, за да ме укорят с поглед, все едно че сме на родителска среща или пък някой ни обяснява как да ползваме бомбоубежището. В дюнерджийницата JAIL не издържа и се засмива дълго и просташки. Момче ти наистина много изкуфя с това необосновано тичане по пистата. Вечерта ще те дават по телевизията в предаването „Най-глупавите хора и животни на планетата”. Решаваме да се връщаме. Пак включвам камерата. Обектива те обича, ти си естествено налудничав, просто си симпатяга.сърдечни поздрави на симпатягите с еквадорки. Така ще кажа на финала на предаването. Уморен и подлютен от пареща болка на върха на пръстите на краката караш лилавия фиат, залеза тръгва надолу, аз и JAIL седим на задната седалка. Аз й задавам въпроси, които максимално да те затруднят в превода, тя не разбира смисъла и говори съвсем хаотично и двамата се смеем, камерата улавя тръпчинките, ти все повече ме мразиш, даже малко ме молиш да не се излъчва, отговарям ти, че телевизионната ми кариера е на карта. JAIL е с мен – тя нали беше музикална звезда в Еквадор?
- И още е? – отговори от центъра на атмосферата Чу.
- Така, тя започва лека-полека да ме харесва повече от теб. Обаче аз съм пич и не ти препикавам пътечката. Всички доволни се прибираме в града. Аз си взимам хонорара и поздравленията, ти си оставаш две седмици с JAIL. И щракаме с пръсти.
- Става ! – предпоследното собено му хареса. И добрия финал.
- Това ти е играта - поздравих го. Бяхме в кафето на 47-а. Имаше пет големи портокалови сока пред нас и три бамбинки. В началото си говореха за маникюри и въобще не схванаха за какво е разговорът ни. Мисля, че ги виждам за втори път, но те бяха чували гласа ми по радиото, първия път ми казаха, че са си представяли по-висок мъж. Аз бях 183 см, висока интелигенция.
Чу загледа бамбинките, две зяпаха него и една мен. Усмихнах й се и му подадох 10 евро да ги почерпи, аз станах. Взех си спортното сако и с някаква нова походка излязох. Взех такси и се прибрах. Беше два часът. След шест часа трябваше да водя сутрешния блок. Вече знаех първите си думи: „Добро утро малки вредни гадове. Заради вас не мога да се наспя и оставих три бамбинки на човек, който дано не си повярва, че ще се справи с тях. Шегувам се, още не съм си изпил кафето и неволно може да ви нападам, а сега и хороскопа, снощи нямаше звезди, нямам идея как са се наредили нещата за вас, но имам лошо предчувствие. Лъв - ще блъснете друг пешеходец с юмрук....”

На другия ден, в обедната почивка между радиоефирите отидох в магазина за техника на Лени и поръчах една добра камера за бъдещото филмче. Вътре бъкаше от излишна техника, като крайна улица с бездомни котки, но погледа ми се насочи другаде.
- Чудесен избор – отвърна продавачката.
Тя беше от ония дето им викат „бамбинки”. Представих си я облечена в старомоден бански костюм, червен, цял, с руса къса коса, позира пред старомоден автомобил, паркиран на брега на морето, точно в нея пада светлина, сякаш небето се е отворило, за да я освети, от двете й страни има папараци. Колата е голяма черна „Волга”, тя е дала дясното рамо малко по-напред от другото, дала е една леко дяволита усмивка и нескопосано, никак не еротично, докосва с лявата си ръка косата си близо до ухото. Има сравнително големи уши, точно по вкуса от времето на 60-те. Има едро бедро, може би като сегашните ръгбисти. Посвоему е прекрасна, но много, много посвоему.
После обаче се загледах в по-хубавите камери. Имаха повече пиксели, които щяха да правят героите ми по-натурални, детайлите нямаше да са загатнати и зрителите ще казват „ле -ле” или „леле-леле”. Казах на продавачката, че сменям желанието си и искам по-скъпата камера.
- Не може ! – тя истински ми съчувстваше, разбрах го по физиономията й, сигурен съм, тя винаги се натъжава когато клинетите не могат да получат това което искат, околоочните й бръчици изведнъж станаха дълбоки, тя беше прекрасна чернокоса жена, която никога няма да разбира от пиксели – Ако държите на втората камера може да я получите само с първата, заявката вече лети със скоростта на интернет, някой там вече е включил заявката в касовия бон, друг я поставя в кашонче, слагат и от предпазващия найлон, който раздават и в лудниците и маеханизма просто е задействан. Освен това фирмата е регистрирана по Закона за ДДС. Измежду хората, които приемат заявките има много бременни жени. Ще трябва служителят да я плати от джоба си или доброволно да напусне.
- Оу, никога не съм предполагал докъде могат да стигнат нещата. Оставете така, ще се задоволя с аматьорската.
- Е, ако наистина ви трябва и втората можем да ви направим отстъпка 10% за нея.
- Няма проблем, вземам първата.
Тя стана малко по-груба. Все едно, че в някакъв сюблимен момент някой не си е довършил работата и я оставил. В очите й се четеше закана.
- Господине помислете си, две камери с 20% обща отстъпка и разсрочено плащане.
- Ако знаехте какво ще снимам нямаше да ми предлагате нито една камера. Може да сте сигурна.
Дамата се укроти с офертите. Вече не си я представях като бамбинкa пред черни ретро автомобили с червен бански.

Трябваше да се връщам в радиото. Имах планирано телефонно интервю. Помнех телефонния номер, но името на човека, повода и всичко останало се беше изпарило безследно. Нищо, ще се получи много непринудено – „добър ден, обажда се журналистът имахме уговорка от онзи ден за кратко интервю по телефона, как ще коментирате последните събития. Много хубав въпрос, благодаря ви, че започваме с него, първо да кажа добър ден на вашите слушатели...”.

В студиото е топло. На няколко метра от микрофона чувам как тръгва инструментала, върху който трябва да говоря. Не може ли някой да мине за няколко секунди и да се извини от мое име „водещият отиде да пусне една вода, вие не се отделяйте от приемниците си, освен по същия повод”. Обаче никой не го прави. А иначе се получава екстра „след прогнозата за времето и малко информация за шофьорите – дежурният в КАТ е в тоалетната”. След секунди човекът звъни в радиото, за да ми търси сметка. Карай, никой не е застрахован, а човек понякога трябва да се отбие до тоалетната.

„Здравейте, вие сте с любимата си радиостанция, часът е точно 15:00, хващате ни в началото. 9 са градусите в нашия град, 23 е в Бейрут, има лек дъжд в Брюксел. Скъпи брюкселци носете си чадър. В Токио в тази минута е обичайното токийско земетресение. Ако се чудите защо ви съобщавам тази метереологична фактология ще поясня - това е следобедния блок, малко е реструктуриран и аз напоследък доста го разучавам. Не знам доколко се справям, но по метода на мехурчето все някой ден ще мина на повърхността. Малко преди мен това е сторила групата Rainbow, сега слушаме парчето Can’t let you go, с други думи няма да ви пусна да си отидете, не и преди края на блока...”
Парчето тръгва. Правя сериозно-кисела физиономия. Ужасно ми се пуши, имам двайсет минути до първия материал в ефира и ако пушех щях да си запаля на терасата. Понякога завиждам на хората, които могат да пушат, особено на онези които го правят с финес, притварят очи когато си дръпват и правят от онези кръгчета, които приличат на въртящи се гевреци. Те се разбиват по тънките стени на чашите с уиски, правят въздуха по-плътен, някак по-биткаджийски. Гласът ми надебелява и става перфектен за новини. Понякога се улавям как търся по-опушени кафенета или се вмъквам в компании, които пушат ужасно много, пръстите им стават жълти, много често и дебели и са обгорели по краищата, ноктите им са твърди като черен гранит, виждам ги обвити в пушека им, на групички, как пристъпват от крак на крак пред сградите когато е студено, воднисто жълтите им очи, които се разширяват когато говорят без да са пушили наскоро, усещам нервността, която преминава през вените им като наелектризирани жици, усещам вятъра по уморените им косми по ръцете, улавям симулациите им щом отидат до тоалетна прекалено често, глупавите усмивки когато се връщат.
Последният абзац заедно с още четири като него влязоха в колонка срещу тютюневия дим в деня против тютюневия дим в едно мъжко списание. Понякога наистина ги мисля тези неща, понякога само изкарвам някакви мангизи. И се надявам някой наистина да ги чете тези колонки. Те са малко кофти работа, стоят встрани и ако е вярно това по образователните канали мъжете не могат да се съсредоточават по периферията на нещата или при повече от едно случващо се нещо. Така, че тези вертикални колонки в края на седма страница или не се четат или директно предизвикват астигматизъм. Астигматизмът е почти нелечим, в смисъл ако обичаш вертикални колонки в списанията – обречен си. Не ги чети. Парите пак отиват в опушените кафенета.
Другата работа е ако си жена - те могат да вършат няколко неща едновременно и периферното им зрение е по здраво. Не се учудвай – женските списания са пълни с тънки колонки ситен текст в края на страниците. Те обаче са по-мързеливи и директно преминават на страниците за маникюри и любов и нямат астигматизми. Или може би го прикриват с очила с по-дебели рамки.

След два дни Тинол ми се обади и каза „да си стягам гащите”, след три дни тръгваме да прибираме еквадорката. В радиото използваме израза „не можем да си вържем гащите” когато знаем някоя питкантна информация обаче няма кой официално да я потвърди. И гащите ни остават незавързани.
- Майка й знае ли за всичко това?
- Разбира се, те са много люти типове. Тя ме запозна с техните, баща й е с мустаци и има пушка и куче - пилищар.
Той ме пързаляше максимално евтино, дори евтинджийски – в Еквадор няма кучета – пилищари, там климатът е другояче.
След работа отидох да заложа на няколко мача с пари от списанията. Момичето го бяха сменили. Някакъв случаен тип прибираше парите, беше толкова подозрителен, че дълго се взирах в талона си, имах драматичното чувство, че дори и да спечеля, дори и моите да победят с голяма разлика няма да получа никакви пари. НИКОЙ НОРМАЛЕН НЕ СМЕНЯ ДОБРАТА БАМБИНКА. Пунктът за залози беше обезобразен. Някой беше нанесъл непоправим удар на това място, предлагайки повече пари на добрата бамбинка.
Същата вечер гледах новини. Светът беше променен – някой беше изтръгнал момичето от пункта, надявах се да е отвлечена, да покажат нейна малка снимка вдясно от главата на водещия й да кажат намерете я ТЯ ИМА НУЖДА ОТ ВАС и аз да тръгна да я търся, да поема по петите на злодеите. Ще я намеря някъде много отслабнала с изпъкнали скули и мръсна коса, боса и нова. Някъде около река, ще издебнем злодеите да заспят и ще я измъкна.
Изтощен от идеи заспах. На сутринта проверих мачовете, моите отбори побеждаваха безсрамно. Вечерта минах през пункта да си прибера парите. Подозрителният тип опроверга подозренията ми. Получих сумата. Вече не ми дремеше за момичето. Сигурно е забременяло и е в майчинство.

„Здравейте, часът е 9:30, новините от града:
„Фолскваген Пасат” премаза възрастна жена на злополучното кръстовище пред 5-то общообразователно училище в града. Дамата е издъхнала малко преди да бъде закарана до Спешния център. След извършена проверка е установено, че пешеходката е употребила алкохол. В автомобила са открити пакети с неустановен бял прах. Иззет е за изследване. Шофьорът е задържан за 24 часа. Работата по случая продължава в Районното полицейско управление.”
Докато четях първата новина чух в ухото си „не пешеходката, водачът беше пил, приличам ли ти на дама която ще пие в 9:11, вторник”, до мен в студиото, докато започвах втората новина, незабелязано се промъкна и седна някаква лелка от 70-те. Беше силно гримирана. Въобще не й пукаше, че аз не мога да отклонявам вниманието си. Говореше ми сякаш съм част от нейния свят. Дрехите й бяха много старателно подбрани, имаха идеален синхрон, все едно, че беше възрастен модел на старомодни дрехи. „Глупакът мина на червено, видя, че пресичам и продължи да натиска педала на газта. Ако беше джентълмен щеше да намали или направо да спре, аз му се усмихнах. Представи си - усмихнах се в минутата преди да умра, подарих най-хубавата си усмивка на моя убиец. Бях тръгнала при фризъора си, негъра Джим с дебелите устни, той може да танцува румба и да свири на хармоника. Ако бях по-млада щяхме да заминем на някъде.”
Някой чуваше ли тази луда, НИКОЙ ЛИ НЕ Я ЗАБЕЛЯЗВА, тя ми прееба новинарската емисия, просто не става да продължа с втора и трета новина. Но се напъвам зверски.
„Дърън-дън-дън-дъъъън” – тонрежисьорът пусна джингъла за закриване на новинарската емисия. Бях казал новините без осезаем проблем.
И никой не усети дамата до мен. Тя продължи да дърдори, имах неественото усещане, че никой освен мен не забелязва присъствието й. Тя имаше безкраен запас от думи, които държеше да чуя. Щеше да говори докато не започна обратно отброяване за смъртта си.
”Глупакът няма да лежи в затвора, а аз ще изгния гроба. Трябваше да е обратното, никога не съм била в затвор, ти бил ли си”. – това беше премазаната жена от първата новина.
В една индианска приказка пишеше, че понякога духът на починалите жени отива при някой от първите мъже, които са научили за смъртта й. Лош късмет и за двама ни.
Няколко дни по-късно вече бях свикнал с внезапните й появи около мен. Пожелах си да нямам късмета да съобщавам за други прегазени жени, защото компанията на тази, която вече имах едва ли друг щеше да я търпи така спокойно като мен.
Мъртвата старица понякога беше много находчива и ми подаваше спонтанно въпроси, които задавах на хора около мен. Това ми дойде дюшеш за интервютата. Съветваше ме когато неволно си правех петно от храна или блузата ми е измачкана, панталоните нямаха твърдия ръб, който етикет изискваше при сериозни визити, случайно знаеше някои пикантни подробности за някоя местна личност и ми ги прошепваше с уговорката „не си ги чул от мен”. Съветваше ме кога да бъда деликатен и кога да не спестявам неприятните въпроси. Израстнах в професията.
- Личи ви, че сте ерудирана личност - казаха ми, ето ти 10% увеличение на заплатата. - Ето ви и още 3 % удръжка за пенсионния фонд, сега сте на 23, но няма да усетите как ще станете на 64 и ще седнете на някоя пейка, ще извадите един ноутбук и ще засмятате бъдещата си пенсия.
Колонките за списанията ми поскъпнаха, даже започваха да ги прибутват по към центъра. Това бе добре за онези, които все още нямаха астигматизъм.
Бамбинките бяха същите. Но със старицата в главата ми ги разбивахме. Само прогнозите ми не ставаха по-точни. Тя не можа да ми подскаже нито един конкретен резултат, не ми донесе нито една печалба.
Гадно беше и когато се раздрънка нощем – успяваше да ме събуди, когато й беше скучно или направо влизаше в сънищата ми и направо ги режисираше. Бързо разбрах как да се справям с това – казвах тихо „буум” или чупех чаша от стената. „Буум” й символизираше катастрофата, при която умря, а за чашата нямах представа, открих го случайно. Така я пропъждах винаги щом ми пречеше.
Нейна беше идеята за грамофона за лятната вила. Грамофона правеше чудеса, с намирането на плочите имах проблем, но текстовете ставаха много готини и взех даже и аз да си ги харесвам дотолкова, че да не ми се продават за списанията. Пратих няколко откъса от разкази с бележка отдолу очаквайте пълния текст в дебютната книга на автора. Онези там ме питаха кога ще е готова, отвърнах че преговарям с издателя си, имах специални изисквания за хонорара, запазени части от романа и външното оформление и по-нататъшните договорености за следващите книги.
Всъщност въобще нямах цялостен текст, имах няколко леки щрихи, базирани върху спомени за някои жени в миналото.
Понякога се случваше внезапно струпване на мадами, с които бяхме сигурни във взаимните си симпатии. Или алкохола довършваше работата на природата и съдбата. Обаче невинаги можех да откликвам и се търсеха странични варианти – не може съдбата да ти праща разни мадами, а ти да се правиш на шушумига или педеруга. Обаждах се на приятели, казвах им – момчета трябва да намерим добра компания за едно пораснало лошо момиче. После отивахме двамата и от някъде случайно идваше някой от моите хора, аз започвах да се държа странно и той трябваше да блесне. И в някакъв сигурен по-късен етап от вечерта тя преминаваше изцяло в неговото обаяние. Важаха правилата на взаимност - намирам мадами, но и те намираха за мен.
Трябваше да мине време, за да разберем, че всички сме се оплели в страхотни баджанашки връзки. А още по-досадното- някой се влюбваше в момиче, което не е минало по каналния ред.
Животът понякога ставаше по-гаден отколкото можехме в някакъв момент да понесем. А друг път всичко бе екстра, но всички бяха твърде пияни, надрусани или твърде далеч, за да оценим момента. Работата зависи от заряда -можем да бъхтаме докато не усетим накацали врабчета по ръцете ни или червеи в черепа.

Вече бяхме в колата. Ако брояхме дамата в главата ми бяхме читирима – Чу, аз и сервитьорката. Най-хубавите устни, объл ханш, 170 см ръст; гледах през прозореца и тествах камерата си, Чу караше замислен, тръгнахме с дъжд, малката се оглеждаше в малко огледало, капките по асфалта поглъщаха прахта по шосето, имаше ароматизатор и миризмата беше добра, помолих я да се усмихне:
- Може ли без камера? – попита тя. Бях я поканил седмица по-рано. Беше от кафето до букмейкърския пункт. Беше последен курс ученичка. Щеше да завърши и да отиде да следва. И щях да я загубя.
- Трябва ми за паралела.
- Кой паралел?
- Трябва ми една българска и една еквадорска усмивка, в предаването ми се залага на добрия коментар. Паралел с усмивки дава почва за разсъждения.
- Ти коментатор ли си... – и се изхили.
- Почти.
Тя се усмихна. Устните й имаха прекрасна форма, идеална симетрия и плътност.
- Чу, дай на фокус и твоите устни.
- Защо пък и моите.
- Заложил съм те в концепцията, ти си особено концептуален.
- !?? - Ив Тинол, много здраво ме сбъркваше, но винаги можех да предложа добри обяснения за спонтанните си решения, сякаш дълго и само тях съм обмислял и нищо друго не е съществувало, преди думата „концептуален”. Все едно, че е било „контрацепция”, примерно, или нещо подобно, дори така ако щеш, мисля, че ме разбираш, би трябвало...
- Чу, – трябваше да му дам някаква концепция – това е едно любовно пътуване, нали така. Ти си човекът, който се влюбва в еквадорка. Ще приемем, че не е било планирано. Любовта е спонтанно събитие и ще поддържаме тази линия и ще докажем, че устните на Дора не могат да са по-хубави от тези на JAIL, ще търсим опорни точки на тезата, че любовта ти е уникална и дори ако щеш било ти е писано да намериш момичето там, а не в кафе до букмейкърски пункт и ще направиш един милион и едно неща, за да продължиш да си влюбен в нея. Устните са близък план на любовта, щом не са добри, няма любов и понеже харесването е твърде субективно нещо и за това ще сблъскаме твоите предпочитания за устни с тези на зрителя. Да се надяваме, че JAIL има хубава усмивка.
- Нищо не разбрах, но давай, снимай устните ми – и той даде един профил.
След това беше лесно. Имах двайсет минути коментар, оформен в мозъка ми. Можеха да станат и два филма. Един, но в две части. Добро начало, златен дубъл. Можех да го включа в някой разказ или обложка на книга. Две похотливи месести устни пронизани от халки на катинар, които ще експлоадират, кръвта се стича по унисекс брадичка. Още по-добре корицата да е като комикс, като картинки с действие хоризонтално наредени. И посвещение нещо на испански, някаква елементарна тъпотия, която да накара читателя да се замисли какво ли е това.