автор: Selianin

Илия Блъсков се връща в с. Девне след освобождението на България от турско робство и оставя за историята един наистина много ценен и достоверен разказ, който Девня чете, ще чете и никога няма да забрави.
Като се запознаете с неговия разказ, Вие, драги читатели, ще попълните представата си за част от събитията и процесите в Североизточна България за периода 1820-1880 год.

Една, но не и най-важната, от големите причини да се върне и напише изложения по-долу безценен от девненска гледна точка материал е, че Ил. Блъсков, макар и за кратко, е учил в девненското българско училище, което е едно от най-най-първите български училища в сегашната Варненска област.

Аз не съм професионален литератор, но се постарах да запазя авторския текст и правопис в почти автентичeн вид. Не крия, че с публикацията по-долу желая тази наистина безценна за село Девня творба да се запази и да не се загуби във вековете, за да бъде полезна за поколенията идващи след нас.

… Моля, четете, предавайте, наслаждавайте се, знайте и се гордейте с нашите девненски предци, с техните радости, мъки, борби, падения и, в края на краищата – техни, наши и всебългарски успехи!

==================================================================

ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ

1882 г. Варна. Печатница “Наставник”. ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ – книжка трета от поредицата “Съвременни книжки за прочитание на секиго”. Автор: Илия Рашков Блъсков.

… и ми казваш, зимбюл цвете,
Че не можеш да блестиш,
Че студове, че ветрове,
Ти не дават да цъвтиш!
Успокой са мой зимбюлко,
Ти ще водиш ясен ден,
Но аз веке ще завена
Още крехък и зелен.

(Любен Каравелов)

НЕЩО ИЗ ЖИВОТООПИСАНИЕТО НА ДЯДА ДУКА ОТ СЕЛО ДЕВНЕ

Поминал са на 1875 г. през м. Януарий.

“Мислите ми са с умрелите; с умрелите аз живея в миналите векове; а обичам техните добродетели, осъждам техните погрешки, споделям техните надежди, пазя са от техните страхувания и, като са напълня с духът на смирението, търся и намирам поучения за себе си в техните уроци”.
(Соути)

От сегашните наши стари хора, особено в селата, нарядко ще намерим някого, който да си знае точно годините, т.е. да знае у коя година е роден и на колко години е. За това не можа каза тъкмо и на здраво и за дяда Дука на колко години са е поминал. Само според неговото казвание, може да се каже напосоки, какво той умрял 90-годишен старец.

Дядо Дуков баща, на име дядо Вълю, е бил и той родом от същото село Девне. Дядо Вълю бил роден, отраснал и дом домувал в реченото село, и по ония лоши години, когато най-много са върлували у България прочютите по зверствата си кържалии. Той са занимавал с скотовъдство, а повечето с овчарство, както и днес по-многото Девнинци са овчари, той е имал доста овчици, още са е почитал от селените си “наред човек”, богатичек и заможен стопанин, според което често го посещавали канени и неканени госте. В селото нямало турски къщи, сичките били българи и македонци, наричани от другите арнаути. Дядо Вълю, като пръв човек в селото, па и по добрината му сичките селени го обичали и почитали, неговата дума се слушала.

Лоши са били тогивашните времена: от една страна близоседните турци, а от друга кържалии ги насилвали: зле за който имал, по-зле и за сиромасите и тежка неволя за сичките горки българи. Тогива, както беше и доскоро управителите у градищата са зовели Аяни. Тези изедници закупували от царят по няколко села, владяли ги, управлявали ги по волята си, събирали данък колкото си щели, с една реч, сичките закупени били техни раи-техни робове. Дядо Вълю знаел гъделя на турчина; със сякакви подаръци: с каче масло, с каче сирене, с агне в ръце си, той сполучвал да са доближи и сприятели с аянина, та колчем го заболявала глава, той прибягвал до него за помощ, ако и скъпо откупена, но поне живота му бил без примеждия. С другите селени добре животувал, но една зла случка доде да го пресили да го изсели от това село и да се раздели от своите съседи, с които толкова хубаво преминуваше.Ето я случката:

Веднъж нахлули в селото една чета войскари, то време едвам се прочюло за турска редовна войска (низам-аскери). Главатарят на тия войскари настанили да пренощува у къщата на дяда Въля. Турчинът водял с себе си едно откраднато младо, хубавелче момче-християнче. Дядо Вълю, като винаги са потрудил да нахрани, да напои добре гостите и тъй да не ги разсърди някак, та да слуша варварските им попържни. Когато агата, заедно с другите негови аркадаши, вечеряли и пиели, момчето сполучило да са премахне от преде им; то излязло вънка, седнало при дяда Въля и му расказало как са го откраднали от родителите му, как са го крили и че са го не коткали за друго, освен за удолетворение на техните кучещини; сетне са примолило на дяда Въля, да го отърве от тия зверове; момчето било гърче. Добрия старец, нажален от думите на това момче, намислил да стори едно Богоугодно дело, да отърве тая християнска душа от поганските ръце, решил да свърши това, което в него време никой не би смеил да направи. Но за това трябало по-напред да прежелее себе си. Дядо Вълю, много-много му не пресметнал: на часа той извожда го из селото навън, отдето му посочил пътя през кое село да удари, да си отиде отдето е било. Тъй то побегнува.

Сега да видим какво ще сполети наш дядо Вълю с добрината си.

Заранта, като огадил агата, че момчето го няма, заловява дядо Въля – или момчето да намери, или на огън ще го удари с сичката му къща и покъшнина. Тогива дядо , Вълю, оплашен отива при арката си (до аянина), та с много молби и откуп сполучил да махнат из къщата му разгневения турчин. Но тойзи ага страшно се заканил с клетва: жив да не бъде, ако не си отвърне на целия дом, дето са изгуби момчето.

Не беше в то време твърде мъчна работа на един разярен турчин да направи каквото си ще. Дядо Вълю са подплашил, та една нощ, като натоваря на две кола пъртушината, прибира са, подкарва напред си щото имал жива стока, ударил през стара планина и са озовал чак къде Ямболско, дето са заселва у селото Чомлекчи (дн. с. Ботево, Ямболско, б.м.), и там умрял наскоро, като оставя наследник едничкия негов син Дука.

В 1829-та година, когато Руските войски, под предводителството на Генерал Дибича, наречен Забалканский, бяха преминали Балкана (още тогива беше приготвен гроба на турското царство, което би пропаднало, ако не беше са сключил мир, който изново повърна целокупността на турция), след размирицата, с завръщането на Русите, много българи са задигнаха и отидоха, та са заселиха у Бесарабия. Селените от Чомлекьой са дигнаха, а заедно с тях трябаше да са изсели и дядо Дука.

Не минало много време и мнозина от преселниците българи в Бесарабия са завръщат пак в турско. А дядо Дука, придружен от 16 гйоча (семейства, фамилии, б.м.), потегли към Девне, бащиното му село, дето са и засели. Тези, които бяха обсебили бащинията му – нивя и друго, бяха избягнали, и той са настани у същата си бащина къща.

Дядо Дука, като по-стар човек, и познат по бащиното си име, еднакво и той както баща си, селените го отбраха за селски чорбаджий.
………………………………

* Бележка. Като доде ред да помена думата чорбаджий, то моля читателите да ми простят, за дето, ще са поотклоня малко от расказа по дядовата Дукова биографийка, ще кажа нещо за чорбаджиите. За което вмъквам тази бележка.

Помежду нас, Българите, от някое си време насам, особено откакто са освободихме, зачува са в разговора ни думата интелигенция, а имаме ли ние интелигенция или нямаме, то не зная, ако нямаме, дай Боже да са сдобием, но ако е, да е. Думата интелигенция си присвояват повечето младежи, които са имат що-годе учени. Някои си от тези млади, зелени, види са, че искат да преиначат работите по своему или пък не им са иска да вникнат добре в миналото, та според това да осъждат тогивашнити хора, с своите велеречиви и велехвални изражения, позволяват си по някогош да крякат повече от ония гъсета, които са имали за нещо по-горни и от жеравите, и от сърните, и от дълбокоплавающите риби.

- Ние направихме сичко, говорят те, ако да не бяхме ние, то и досега гръцките владици трябваше да ни яздят. Ние станахме на крак, ние подигнахме бунт, ние проляхме кръв и тъй освободихме България от турско робство. А старите? Се са били до един, както са и до днес, чорбаджии, изедници, рошветчии, турски мекерета, техни шпиони. Тези чорбаджии, ако да ги нямаше, ние отколе би са освободили, ама те, видиш ли ги? Те не са за по чит хора: живи да ги одереш, откъде врата да ги колиш хора са те. И други много такива врели-некипели, ходят да си дърдорят нашите момци. Хей мои брайновци, много са вие вие лъжете: с такива думи вие правите непростим грех, като потъпквате и покрусвате паметьта на толкова и толкова и толкова наши измрели патриоти. Самите вие признавате, че отколешните стари чорбаджии са имали голяма сила: те са колели и бесили. Ако е това тъй и ако, че според вашето казвание, сичките са били, турско ухо, турски шпиони, то ние надали би видели още много бял ден. Завирали са се те наистина по между турците, по-между агите, но завирали са повечето за това за да узнават как вятърът ги вее и отде на къде ги носи. Нашите стари знаят как да са преструват, как да ласкаят турците и от страна, скришом, на заеца беш, а на хрътката – дръж, са викали. Сякаш те гледали щото турците да имат уверение на техните бели бради, тогива, когато турчина е подозрявал сяка една черна, чаталеста европейска брада у някой си българин.

Па и не казвам, че сичките, чорбаджии са били чиста паница. Хе, какви ги имаше! Повече по селата, от които за едного съм говорил, у силидстренското село Калепетрово и пак нейде в една от книжките си аз ще кажа какъв чорбаджий, кръвник, беше той; но и не можа да не помена, че е имало и между тях хора, които са работили усърдно и умно в миналите си за нас тежки години, при това не можа нито и да помисля, че и нашите младежи не малко са спомогнъли за освобождението ни, както и много от тях не са били по-долни от лошите чорбаджии.

Най-сетне нека си мисли каквото си ще за едновремешните чорбаджии, но аз казах правото, защото познавам мнозина от добрежелателните стари чорбаджии, особено селските, та и толково зле ми не брънчи на ухото думата чорбаджий; и защото не искам да наложа на дяда Дука някоя благородна титла, като кмет, старейшина, то свободно и спокойно, без да са посвеня, че едно такова название ще сгрози биографията на дяда Дука, смело ще си го наричам, с тогивашния му прякор Дука Чорбаджи.
………………………………

И тъй дядо Дука с удобрението на тогивашния аянин настаниха за чорбаджий на село Девне дето селените, като новозаселени след размирицата, според превървянието на турските войски, имаха нужда от помощ. Най-голямата им нужда беше да ги отменят за малко време от ангариите и да не им кондурдисват секи вечер войскари, дордето са посъвземат. Дядо Дука, както правеше баща му, прави струва, пъхна са под кожата на тогивашния аянин и сполучи да са сприятели с него. Аянинът го обикна, не за това, че Дука чорбаджи милееше селените си и са молеше за селското добро, но за това, че никога не излазяше с празни ръце пред него.

- Ефендим, казал му веднъж, като го намерил на кефа му, едно кое да е село прилича на една нива, ако тъзи нива са остави 2-3 години наред за да си отпочине, сетне тя ще даде много повече жито, което да напълни стопанския хамбар. Нашето село много прекара, много е уморено, ако една две години, на твоойте дни, го оставим да си почине от ангари и от конаци, то занапред ще да са усили, та ще има и за тебе, за царя и за селото.

Вън до вратата стоели няколко селени, кой с агне в ръка, кой с гърне масло, кой с мешле сиренце. Аянинът слушал дяда Дука, но и тях в ръцете поглеждал. Ако не за много, то поне за няколко месеци особено през работното време Девненци били освободени от ангарии и данъци.

- Имам си 200 овце, казвал дядо Дука, моята мъка няма да са свърши като дам през годината 10-20 агнета, 10-15 оки масло и 1-2 качета сирене за селското добро. Господ види за какво отива сичко това, той ще ми помогне и навакса даденото ми на агите. Дядо Дука не поисквал нищо от селените, накто правят някои си селски чорбаджии, които вместо едно, събират три от селото, а сичко давал от своето имание.

Дядо Дука, както и другите тогивашни чорбаджии е бил неграмотен човек, па и в селото са не намирал други, който да знае що годе да прочита и си позаписва. Нямали си нито черква, нито училище, за това голяма нужда се усещало за един човек в селото, който да знае да позаписва селските берии и давания, още да учи и децата им на читмо. Трябало но нямало. Дядо Дука, са запътва и, тук там, озовал са чак в Габрово, дето сполучва да намери едного на име Иван, когото довежда в Девне и за писар и за даскал. За да не дотежава на селените дядо Дука пак не изгубил, той спечелил: секи вечер карал даскал Ивана да му показва на букварчето, и за година време той са научил да прочита малко с сричание и да си позаписва. Тогива дядо Дука бил 40-годишен мъж. Месемврийския грък Владика (то време селото Девне било Месемврийска епархия) подушил, че у Девне имало български учител и помъчил са да го прокуди или да го замести с гръцки учител, но дядо Дука с силата на аянина, можал да надвие.

В то време черквите са биле рядкост: у цялото окръжие Правадийско имало само една черквица – в с. Кривне, и у Козлудженско – в Караюсеин (дн.с. Чернево, б.м.), дето и у двете се четяло и пеело по гръцки. В Правадийско гласа на славянски език, (или както си го казват селените български) са е чул едва през год. 1840 и то само в едно селце – черковна, дето са е приправила една що-годе малка черквица. В градеца Правадия тогива нито хабер са имали от българско читмо; не само това, но още нямало в Правадия и да приказват чисто български. Сичките почти говорили по турски (гагаушки).
Дядо Дука бил набожен човек, та с голямо благоговение е слушал, когато даскал Иван му е приказвал нещо от свещенната история, или от Митарството на Х. Найдена, която книга тогива беше са появила на свет.

На дяда Дука му са ревнало да има в селото черква, но пресметнал, че ще тряба и поп, освен че мъчно било да са намери някой български поп, но той ще иска и прехраната си, а пък селото е било и малко, и бедно, та едва ли ще може да поддържи един поп. Има и друго, което трябало да са мисли: дордето се земе позволение от турското правителство за направяние на каква – годе черква, дордето се извадят нужните берати, трабало много тичание, и много пари. Един случай обаче доде да принуди дяда Дука да пребори сичките мъчнотии, и за пръв път да са направи черква в това село.

Дядо Дука обичал да ходи да са черкува у селото Караюсеин, дето както споменах, по-напред е имало гръцка черква. Караюсеинци са били тогива, както и днес повечето гърчоля, но от тези гърчоля, които са зовът Каваклийски из Едренско. Един празничен ден, дядо Дука, от многото навалица в тая черква, тъй като нямало място де да са спрени, намерил един празен трон и са примакнал в него. Той е знаял, че сичките тронове са закупени и че и този тряба да си има стопанът, но като гостенин, и защото сичките знаяли, какво и той беше спомогнал много за направата на тази черква, помислил си че беки щат му направи чест и никой няма да го покътне. Но гръцка пасмина познава ли какво нещо е чест? Гърка се ще си покаже роговете. Дордето дядо Дука стоеше в трона и набожно се кръстял, като си не снемал очите от светиците и тайно в себе си думал: кога ли, Боже, ще видя и аз в наше село, каква-годе черквица да си я натъкмя и обредя с хубави светли образи! Веднъж там да са прекръстя и тогива да умра, ето ти един гагаузин са испречва напреде му, бутва го с лакътя си и без никакви церемонии улавя го за скута и го снема от трона: “На този трон аз съм дал парите – избъбрал на гагаушки, - купил съм го за себе си, анджак за таквизи дни булгароолу булгаръ”. Гагаузинът, грък, гордо се възкачва на трона си, а дядо Дука, наскърбен, засрамил са и като си грабва калпака, па хайде вън от черквата и, пешком, озовал са в Девне. На часа той свиква селените си, на които разсказал покрусванието, що му направили Караюсеинци, и после им рекъл: че днес като направили тъй на него, който е толкоз помагал за направянието на черквата им, утре другиго от тях и с сопа ще да изгонят не само из черквата, но и от селото.
………………………………

* Бележка. И наистина тези Караюсеинци гърчоля много пакости са правили на съседните им българи в турско време: били са ги, клеветили са ги, гаврили са с духовенството ни с езика ни. Кой от ближните села не помни, кога един ден бяха отруфили едно животно, което разхождайки по улиците на селото са викали: Будур булгардарън патрика. Днес при нашето освобождение с сичко дето техните пакости, техните беснения са още пресни в паметьта на околните българи, но благодарение на нашето добро сърце, на нашето великодушно търпение до сега ни един българин карнасъ не е рекал ни на едного от Караюсеинци. Но познават ли те от добро.? Приключението в гагаушкото село Кестрич, Варненско, около края на 1881 год., както и постъпките на Варненския грък владика в това обстоятелство, доказват на яве доколко те тъпчат под крак нашите добри желания, когато ние уж искаме да живеем с тях братски, еднакво, като чада на православната черква, у едно княжество. Упази Боже, ако те бяха на наше място!...
………………………………

Ако и прости Девненци, но те мъчно преглътнаха едно такова оскърбление, сторено на техния най-добър съсед – на дяда Дука. Сички са зарекоха по нине да им не стъпват в черквата. – “То добро, но ние отде ще са познаем, че сме християни, като черква нямаме, и в друга няма да ходим, казал тогива дядо Дука. Но я послушайте ма вие: да станем сичкома на крак, та кой дърво, кой камак, кой ще поработи, да си струпаме една каква годе черквица в селото, повече не тряба вече да му смятаме: който смята дзурла и тъпанче, той сватба не прави, кажеше баща ми. Добър е Господ. Той на сичко помага, та на туй ли няма да ни помогне? Дето ще ходим зимен ден да мръзнем с децата си и да ги кръщаваме в Караюсеин, поповете им да ни скубят, както си щът, дето ще венчаваме нашите младоженци у зимниците, дето ще да опяваме нашите умрели над гробовете им, дето ние секи неделен и празничен ден ще са сбираме на боклуците, и да си не знаем християнията, защо да си нямаме наша черква, наш поп, хем сичко да са извършва в нея според закону, хем ако паднът пет пари в нашата черква да останат пък за школото?”

Сичките селени распалени от такивато хитри прикаски на дяда Дука, тутакси решават да си струпат една черквица, като отредиха чорбаджия си да са погрижи за по-скорошното изваждане на берата, което е било най-мъчната работа тогива. Аянинът за това спомогнал на дяда Дука, за да си извади по-скоро берат, но тука Варненския грък владика става пречка: той отива при него. Пак трябало да са употреби хитрост. – “И ние сме от рода на Караюсеинци, казал дядо Дука на владиката, т.е. гърци, но като сме нямали до сега черква, забравили сме си и езика, а без черква, може и ще си, забравим и християнията: щом си направим черква, то са знае, ше искаме от вас поп и даскал. Владиката, уверен на тези думи, спомогнал за по-скорошното изваждане на берата Черквата са захванала. Камари дървета и камне били натрупани от самите Девненци, но за дюлгерите трябало пари. Става дядо Дука с един свой добър съсед на име Терзи Ради, и от село на село удрят на просия. С сладки благословки, поканвания и прикаски за божа къща, кой парици, кой вълница, кой кълчища, кой пешкирче или платно, тъй щото за малко време черквичката са исправи и заплати са сичко, като я украсиха вътре с нужните светици, без да огадят Девненци и без да остане някому длъжна: но сега трябаше свещеник. Дядо Дука не само, че не е щял да види в черквата им грък поп, но нито да го чуе. Ами какво да прави с обещанието си на владиката? Хеле за добра чест на скоро промени са владиката и доде друг на мястото му. Убеждава дядо Дука по напред селените си, че черква без поп и даскал да стои грехота е, тогава е тя къща без стопанин: но ако има сичкия си тертип, ще бъде и нам драго да ходим в черква, като ще капнува по някоя и друга парица, кога дохождат хора и от околните села. Тъй черквата ще са позамогне, та да си направим сетне и едно школйо: не е ли добре кумшии? – казал той на селените. Сички гуждали ръка на сърцето си и удобрявали думите на техния чорбаджий. Слушали го и на радо-сърце приемали предложенията му сичките селени, най-много за това, защото техният чорбаджий не правил като другите сам си да коли кучето, но винаги са допитвал и от тях. А това твърде задоволява изобщо кои годе селени.

Распитва дядо Дука, и обади навред, тука там, най-сетне, сполучи да намери някой си свещеник на име поп Петко и един млад учител, който бил ученик от гр. Елена, а родом от селото Команово, на име Константин Драганов. Сега са захвана св. служба на български. Селените обрадвани, а най-много са радва дядо Дука, който не само празничен ден, но и в делник сяка заран отваряше черквата, дето отиваше да си припали свещица. Той беше сам си клисар, епитроп и сичко. Колчем станеше черковна служба, той ще доседи до отпуст, а пусне ли са черква, излизаше сред черковния двор на зелената морава, и сичките наизлизат, па ще се наредят около му, а той им разсказва за едно за друго, кое как било, как отишло в преминалите години и какво можело да бъде занапред: пък най-сетне каже: “кой бъде жив, сичко ще дочакаме хубаво, току ний да сме добри христиени, и да си държим на здраво о Българщината си”. След тия и други много прикаски, като стане на крака, ще покани сичките да отидът у дома му, дето отка са наприкажат върху някои си селски работи, почерпват са с по една-две чашки ракия и секи си отива радостен. До неделя, или в някой си празничен ден, пак тъй ще направи дорде са приучат на черкувание – да дохождат в черква.

Помежду прикаските си дядо Дука споменуваше и за техните давнини на гърците. Архидяконът на Месемврийския владика обхождаше винаги татък селата, сподирен от една тълпа гърчоля – селски попове, да събира владичината и да души кой е умрял, да земе протош-парасъ и да глобява хората кърджалийски. Дядо Дука е бил като трън в окото на тоя кръвник, архидякон комуто е пречил на сичко и съветвал селените да му не дават пари на вятъра. За това той са мразеше от тогивашните гръцки деспоти, които като не гледаха с добро око на неговите работи, винаги са мъчеха да го направят подозрителен пред турските властя, и сякак са мъчеха да го укривят, но и той не по-малко са мъчеше да им подлее студена вода, с своити селени ли са сбираше, с други българи ли на околните села приказваше, яд са изливаше от устата му, колчем споменеше техните пакости и омразни грабителства. Малко нещо знаеше той за едновремешните български теглила от фанариотите, но с прочитанието от книгата Царственик, едва тогива що бе излязла на свет, той разбра какво е прекарал народът ни от тези българоумразници: тая книга той беше научил наизуст, та у някои събрания земеше да приказва нещо, щото е прочел из “Царственика”.

Какво е посеял дядо Дука, колко е той страдал, дето е работил за испъжданието на гръцките владици, читателят ще веди от следующите, които аз излагам тук на кратко; защото ако зема да описвам сичко подробно, ще трябва доста време, да питам и да распитвам, и да събирам още доказателства за неговите добри дела. За това са ограничавам да кажа нещо и за последнйото, па да са сключи биографията на тоя отличен старец и труженик за Българщината ни по тези заглъхнали места, дето не е имало хора, колко годе окопитени, да са грижат за своето свестявание, а сичко е било покрито с гъста мъгла на черното невежество, щото е помрачавало татък народностьта ни.

През година 1860 когато загъстна гръцкия владишки въпрос, и когато трябаше да са работи, особено у ближните около Варна села, дето по някъде се гърчеят, да са убеждават простите селени, които да са държат наедно против гръцките тогива козни и лукавства, когато те сякак са мъчеха с заплашванията си, да ни разцепят и да подигнат брат против брата, тогива дядо Дука, задружно с познатия на мнозина по родолюбието си дядо Танас от селото Хадърджа (дн. с. Николаевка, б.м.), когато секи си гледаше работата, или интереса и своя кяр, тези двама старци, без никакъв страх тичали день и нощь да обхождат селата, ходили дето е трябало, тайно да проповядват за испъжданието на фанариотските гладници, като насърчавали секиго да са не страхува от гръцките заплашвания, защото е наближило вече времето на тези натурници да си оберат крушите. Дядо Танас беше избран после от Варненското окръжие за представител в Цариград, дето след заточението на тримата български Владици през година 1861 са свика извънредно събрание за да обсъжда нещо по черковния ни въпрос.

Горкия този старец стоя там постоянно тъкмо четири години, с свои разноски, когато другите представители дохождаха, отиваха си у дома, или ако не им са плащаше, те съвсем са отказваха от представителството. А дядо Танас стоя дордето най-сетне са поболя и там са помина по времето на холерата далеч от своите си, у някоя проста скромна стая в Цариград, дето е погребан в гробищата на Игри капия.

“Дордето не видя да са опътят български владици за в българско, аз няма да си отида от тук” – тъй думал горкия дядо Танас. И наистина той си не отиде, но и не доживя да види свършено до край святото народно дело, и не дочака да са испълни неговото пламенно желание!
………………………………

* Бележка: За тойзи старец се приказва много дето са е трудил и страдал за народа си. Между другите негови добрини казуват още, какво той настоял първо да има днес у Варна колко годе една българска черквица. Аз ще са постарая дано испитам и да издиря нещо и от неговия живот, та да му изпиша поне вкратко биографията.

Тук му е мястото, сакам да спомена и за постоянството по черковния въпрос, още на един български патриотин, Захария Х. Гюров, родом от Самоков, кой е постоянствувал еднакво, да седи и да чака в Цариград, тъкмо 11 год. (от 1861 до 1872), с надежда да са върне заедно с българин Владика. Той сполучи, нъ, уви! като съсипа себе си, и днес както са чува, е в най-бедно състояние! лишен от сичко, лишен от това, което би подкрепило неговата старина, което би му послужило за да испълни своята отеческа длъжност, да въспита прилично своите рожби, лишен от приятели, отбутнат от тези които той е облагодетелствувал, покрусен, не му стигало сичко това нъ и той е бил жив да дочака дни, в които да го прекоряват, че бил изедник, и го кичат някои си с титлата: и той е от чорбаджиите!... Такива сме ние скопосници.
………………………………

Дядо Дука за много време не останал чорбаджий. Като гледал, че в черквата няма ред и не може да са нареди някой наскопос епископ, който може да спести и артардиса пари, остана да гледа само епитропството, което вършил 27 години; от пангаря, от дискоза, от угарки, от кръщанета, от опела, от свадби, от зълви, девери, кумове, сватове, от гробове, той по най-миролюбив и благосклонен начин откъсваше по нещо повечко и тъй спатърха и направи едно училище, а после отка обгради черковния двор с каменен дувар, честит бе да види въздигнато още едно по-голямо двоетажно училище, с девическото му училище, с читалището му, с учителската стая наедно. Жал, че днешните стигнали млади не можат по никакъв начин да уредят това училище, според целта, за която е построено. Най-сетне дядо Дука доживя да види и българин владика у селото си, и при навечерието на нашето освобождение от турците, от които както той така и баща му толкос много страдали, поминал са. Често си е той повтарял това: кога да е нас дядо Иван ще ни отърве, и неговата дума се сбъдна. Но той не дочака да види и при дълбока старост тихо и спокойно предаде богу душа през месец Януарий 1875.

Вечна му памят!
Бъди честен, казвай право,
Па върви напред,
Без дагледаш, че е кален
Тоя божи свет!

Знай че нищо не оставя
Бедният човек,
Освен име, честно име –
Бар за своят век.


Автор: Илия Р. Блъсков
==================================================================

** Бележки на публикуващия:

- За първи път този материал е препубликуван от мен в пълен обем в четири броя на в. “Девненски възход” начиная от бр. 51/19.12.1988 г. и прочетен от мен по девненската градска радиоуредба.

- Девненската църква “Св.Николай Мирликийски - Чудотворец” е била осветена от Месемврийския митрополит Григорий през 1844 г.

- През 1844–1845 г. е открито първото девненско килийно училище. Първото девненско училище (в което е учил за кратко време Илия Рашков Блъсков) е построено около 1845 година. Справка: Литернет, Анастас Ангелов – уредник на Музея на мозайките в гр. Девня.

- Днес Земеделската кооперация в с. Николаевка носи името “Чорбаджи Атанас”, а в град Девня все още няма мемориален знак, улица или площад напомнящи за името и родолюбивото дело на създателя на селото ДЯДО ДУКА!!!

Нещо повече – и до днес не е издирен гробът на Дядо Дука!?...

Докога ли ще бъде така?

- Днес все още Девня не е издирила и не се е сродила с ямболските села, от които са придошли след 1833 г. голямата част от девненци.

- Днес Девня все още не е намерила потомците на своите чеда разпръснати из Бесарабия и Приазовието. Нещо повече: Ежегодно турски гости играят кючек пред девненското читалище на най-светлия ни празник 24 май!?... Както се казва, дупката в историята на Девня е грозна и зловеща!

- Дано доживеем един ден девненските ученици да се запознават с очерка на Илия Блъсков за дядо Дука и село Девне в извънкласни или други краелюбиви занятия.

- Девненци трябва да се гордеем, че нашите деди са учили в българско училище 15(!!!) години преди варненци да имат българско училище!!!...

- Девненски потомци в Молдавия, Украйна и Румъния!.. Молим Ви да ни простите, че все още не сме Ви открили и не сме Ви целунали с мъка в душите и със сълзи на очите от името на Вашата прародина БЪЛГАРИЯ!

- За Вас, девненски потомци в Молдавия, Украйна и Румъния ние ще популяризираме очерка на Илия Р. Блъсков, за да влезе в душите Ви частичка от малката Ви прародина, която тогава, през турско, се наричала село ДЕВНЕ, ка-аза Праводы...

- Да се надяваме, че скоро ще настъпят необходимите промени.


... Вярвам, че благородните хора не са се свършили и мнозина от тях ще помогнат, с каквото могат.

*Материала съм писал и допълвал многокртно през периода 1988–2007 год., както и съм го публикувал в няколко форума на интернет, един от които – литературен. Този материал съм изпратил на:
- г-жа инж. Диана Стоянова – девненско-молдавска потомка;
- г-н д-р Н. Куртев – примар (кмет на село Валя Пержей);
- Хуманитарен лицей „Христо Ботев” в с. Валя Пержей;
- Читалище „Олимпий Панов” в гр. Тараклия;
- г-жа Анна Малешкова- сестра на Н. Куртев, журналистка, писателка, член на съюза на учените, живееща в гр. Сливен;
- г-н инж. Иван Бочуков – изпълнителен директор на „Солвей Соди” АД;
- г-н Г. Петков – директор на СОУ „Васил Левски” – гр. Девня;
- Община Девня.

инж. Драгия Драгиев
17.10.2007 г.
Гр. Девня