автор: eklekti4na

„Трябва да попиваме багрите на живота, но не бива да помним подробностите. Подробностите са винаги просташки”

(Оскар Уайлд, Портретът на Дориан Грей)

Някога, когато Той

се влюби в нея, тя вече живееше с друг човек. Толкова друг, че бързо и неусетно й изтъка копринена паяжина от болка, обиди и унижения, омота я в пашкула на своята надменност и затръпна самодоволно в очакване на бавната й агнония . В този миг Той изкочи сякаш от нищото и се гмурна в живота й. Тя го прие, макар и не съвсем възторжено. Невъзмутимо и някак безжизнено се остави в ръцете му и Той започна да разплита ден след ден нишките на копринения живот, който я беше превърнал в пашкул. За Него това това беше кратък миг на щастие. За нея беше нещо неопределено и безвкусно, защото отдавна беше загубила сетивата си към живота.

След като Той

най-сетне успя да я освободи, вместо прегръдка получи помахване за сбогом. Уплаши се, но не се отчая. Реши, че това са подробности. Току-що вкусила привкуса на свободата и с преродено усещане за червено, тя се хвърли в другостта на нов, още по-освирепял хищник.

В този миг Той

може би я намрази, но продължи да я обича. Любовта му към нея беше като лакмус, превръщащ синьото в червено. Самият Той се губеше в убийствената двойственост на чувствата си. Преследваше я, защото я искаше. А повечето мъже я искаха, защото трябваше да я преследват. Докато сама се предадеше. И се откажеше от себе си.

Той знаеше, че този път

трябваше да побърза, защото хищникът беше по-страшен от паяка. Боеше се за нея. Не трябваше да я оставя в оковите на новия друг. Те бяха смъртоносни. Успя и този път, макар и с цената на средства, които за повечето хора едва ли оправдаха целта. За Него обаче това, че се наложи да пребие почти до безпаметност другия, беше просто подробност. Нищо кой знае какво. Самозащита, както казаха в съда.

И отново щастлив, Той

я понесе на ръце и продължи да ближе раните й. Не обърна внимание на нейното бездушие. За Него важното беше, че е с нея. Останалото бяха подробности. Заживя с нея, психотично погълнат от сбъднатата си мечта, от своя сън наяве. А тя, в своята изтерзана самота, не беше нито щастлива, нито нещастна. Вече не можеше да чувства. Беше загубила способността си да вярва. Беше продала даже спомените си, за да си купи слепота. В това спряло за нея време, Неговият огнено червен живот тепърва започваше. А за нея Той беше прозрачно безцветен.

И все пак Той беше щастлив. Като изключим някои незначителни подробности, които беше изхвърлил от съзнанието си, още когато се влюби в нея. Като например, че тя го вижда безцветен. Всъщност даже не го вижда.