автор: eklekti4na

Влезе в стаята ми. Моята стая. Зонирахме апартамента на „мои” и „твои” територии почти веднага след отказа ми да му принадлежа. Странно как опазването на личното душевно пространство води до маркиране на територии и във физическото такова.
В тази вече моя стая и принадлежащия й балкон, имаше само две причини за нарушаване на тишината помежду ни – чифт изпрани чорапи, висящи на простира и моя милост. За разлика от чорапите, аз вече не бях негова собственост. А подобно на тях, бях спомен за вече отминала красота. Някоя от двете го беше накарала да стъпи на вражеска територия. Зарових глава в голямата бяла възглавница и с привидно дремещо безразличие зачаках присъдата. Кой ли ще бъде – аз или чорапите. На онче-бонче ми излизаха все чорапите, но не съм суеверна. Броих си наум, за да изглеждам ангажирана с мисловна дейност.

Излезе... Бях със затворени очи и не разбрах взе ли нещо... Или остави... Или е идвал заради мен, но си е помислил, че спя... Какво се случи? Мисълта ме терзаеше толкова, че реших да стана и да изпуша една цигара на балкона при висящите му чорапи. Точно тогава съзрях мокрите следи от стъпки по земята. Къпал се е... И хиляда на сто си е търсил чорапите, защото мрази да ходи бос. Гаранция, че за времето откакто сме разделили апартамента на мои и твои части, чистите чорапи са се изчерпали. Само че той отдавна е забравил, че преди да се озоват в шкафчето му, чорапите престояват известно време на простира. И въобще не се е сетил да ги търси там. Сладур! Стана ми мъчно за него. И смешно. Стана ми всичко, което не трябваше да ми става в този миг.

Обзета от някакви остатъчни импулси на грижовност, скоропостижно загасих цигарата и се понесох с чорапите в забранената зона. В неговата стая. Подадох му ги без думи. Беше благодарен. Каза ми го. Възтържествувах. С това определено изчерпахме всичката му собственост в моята стая. Казах му го. Върнах се на балкона си и продължих да пуша.

Знаех, че ще дойде. Мрази, когато последната дума не е негова. Да кажем, че и желанието за примирие не ме изненада чак толкова. Безпомощен е пред мръсните чорапи и всички неудобства, съпътстващи процеса до връщането им в чист вид до шкафчето за бельо. Изненада ме само това, че се съгласих. Както винаги непредсказуемата съм аз.

...
Ден по-късно отивам да пусна пералня. Апартаментът отново е общ. Вероятно отново съм собственост, но сега не ми се мисли за това. Важното е, че всеки път, когато посегне да ми бръкне в душата, няколко чифта мръсни чорапи ще го делят от унижението да признае, че не може без мен. За властолюбието му това е страшно много. За мазохизмът ми да продължавам да живея с него – това е достатъчно.