автор: krasavitsa

За такива мъже се казва, че са в разцвета на силите си. Той беше точно от тях. Откъдето и да го погледнеш, всичко му беше в разцвет.
Тихият столичен квартал, в който живееше, беше един от най-скъпите.
Апартаментът му беше от най-луксозните, обзаведен модерно, с много вкус и претенция. Дрехите му бяха от най-известните модни къщи. Правилните черти на лицето и стройната му фигура бяха в пълна хармония с всичко това, а образоваността беше най-голямата му украса.
На всичкото това великолепие и имане все трябваше и нещо да няма, и наистина беше така.
Нямаше зрение.
По въпроса никога не се говореше, нито откога, нито защо, темата беше табу, макар че именно това определяше начина му на живот. Беше ясно само, че не е по рождение. Очите му бяха незасегнати на външен вид, сини и красиви. Мимиките му бяха сдържани, но изразителни. Грацията, с която се движеше из дома си, макар и да избягваше да го прави пред външни хора, показваше, че има спомен за походки. Неговата беше лека и гъвкава, като на хищник.
Не изглеждаше озлобен от положението си и беше избрал начин да контактува с външния свят, който го забавляваше. Тъй като не можеше да чете сам, плащаше, за да му четат на глас. Нямаше никакви претенции към четеца – не се интересуваше от пола, нито от възрастта, образованието, тембъра на гласа или каквото там друго може да се измисли. Хората бяха най-различни, като тълпата на улицата – мъже и жени, стари и млади, необразовани, образовани, едва сричащи, говорещи диалект, веднъж дори му доведоха циганка. Приятелят, който доставяше четците, беше инструктиран да не му казва нищо предварително. Не ги задържаше дълго, бързо му омръзваха. Но плащаше доста добре и те си тръгваха доволни, че поне за кратко са имали добър доход.
Излягаше се в дълбокото кожено кресло като единствен зрител в домашен театър и чакаше началото на представлението. Първото му удоволствие беше любопитството дали гласът ще бъде женски или мъжки. След това се опитваше да определи възрастта и образованието на четеца. Четенията започваха с художествена литература. Веднага му ставаше ясно дали човекът чете или не. Забавляваше се с това да се опитва да разбере характера на четците. За случаите, когато гласът се препъваше и в най-обикновените думи, нямаше смисъл да се говори, такива отпращаше веднага. От старанията да се чете изразително пък получаваше много информация за четеца – ясно беше, че някои се връщаха чак към спомените си от началното училище. За други обаче беше сигурен, че често ходят на театър.
Някои гласове звучаха безлично и монотонно, явно изобщо не можеха да вникнат в смисъла на това, което четат. Тогава, особено ако гласът беше женски, той пожелаваше да му се прочете откъс от розов роман или сладникава любовна поезия, каквито винаги имаше в купчето книги, предварително подготвени за четенето. Тайно от четците сеансът се записваше и понякога, когато останеше сам, си пускаше някои записи. Наслаждаваше се на глупавото оживление в женския глас, произнасящ думи като любов, луна, слънце, а патосът при произнасянето на безвкусни рими като ръце-сърце или очи-мечти го караше да се смее дълго, почти до сълзи в невиждащите очи. В някои случаи, докато си изготви образа на четеца, се налагаше постепенно да усложнява четивото. Веднъж попадна на студент по философия и това беше най-дълго задържалият се четец, защото интересът му към философията бе особено задълбочен, а трудно понасяше да слуша грешно произнасяне на сложните чужди думи. Единственото изключение, което направи, беше когато реши да се изживее като режисьор на хумористичен спектакъл... не, спектакъл не беше думата, спектакълът се гледа... на хумористична радио-пиеса – и накара циганката да му чете Кант.
Играта не му омръзваше. Макар и на средна възраст, все още не беше семеен и понякога през ума му минаваше мисълта би ли се влюбил в някоя жена заради гласа й. Отхвърляше я с насмешка, гордостта му не позволяваше да приеме любов, придружена от съжаление.
Този път обаче беше по-различно.
Женският глас, който чу, нямаше характерно звучене. Звучеше ненатрапчиво, така, че да предаде само смисъла на това, което четеше. Отпусна се и забрави че слуша, сякаш самият той четеше. За пръв път усети, че гласът се старае не само за него, но и за себе си. Беше странно. Освен увереност, в този глас имаше и нещо като самовзискателност. Хареса му, учуди се и реши да го предизвика с философската литература. Макар и напълно неподготвен, гласът успяваше да раздели текста на смислови единици.
На следващия ден очакваше с нетърпение определения час. С нещо го предизвикваше този глас, прекалено на място беше всеки звук в него. Реши да го изпита с розова литература. Все пак беше женски глас. Обикновено ги кръщаваше с имена – Ученическия, Притеснения, Важния, Лигавия... След толкова преминали покрай него гласове за пръв път не можа да даде име на този.
Гласът прозвуча отначало сериозно, но постепенно в него се прокраднаха тънки иронични нотки, почти недоловими и много деликатни, розова душа не би ги усетила, за да се обиди. Тези нотки бяха специално за него, бяха доверие и споделяне на отношение. Толкова приятно и същевременно неловко му стана, че й благодари набързо и я освободи.
Не искаше приятелства, не искаше споделяне и доверие, не искаше да се привързва. Но за пръв път играта на отгатване на колко години е и как изглежда имаше по-специално значение и това никак не му хареса. Обонянието му се беше изострило, откакто не виждаше, и специфичната миризма, дезодорантите или парфюмите на посетителите също бяха допълнение към портретите им. Тя не излъчваше никакъв аромат. Излъчваше атмосфера и присъствие – незабележимо, ненатрапчиво, интелигентно.
Подготви коктейл от любими автори за следващото четене. За пръв път беше сигурен, че ще получи това, от което има нужда и което иска, а не това, което могат да му дадат. Така и стана.
Почувства, че този глас няма да му омръзне. Той можеше да бъде различен, но винаги – какъвто трябва. След няколко дни го усещаше като част от себе си. Искаше му се да слушат музика заедно и да мълчат. Да слуша музика и да мълчи заедно с глас? Беше започнало да става опасно, не можеше да си го позволи. Реши просто да не се интересува от нея но разбра, че няма да стане. Единственият начин да се опази беше да я отпрати – както другите.
Учуди се, че изпитваше смущение, докато изричаше дежурните думи на благодарност. Тя не отговори веднага. Помълча, каза с нов глас, че няма да пита за причината и излезе бързо.
Този път не си пусна музика веднага след сеанса. Определи гласа – Отчаяния. Обади се на приятеля си и му каза, че иска да започне да учи Брайловата азбука. Повече да не му доставя четци.