автор: lenami19

Ядосана съм, тъжна съм и ми е супергадно. Защо ли? Защото Гаро ми се разсърди и си отиде. Той ми е гадже. Тъй де, поне беше допреди малко. И защо ми се разсърди? Да беше нещо важно, а то... Всичко е заради тъпата Мария. За всичко ми завижда.
И за Гаро също. И непрекъснато ми се подиграва. Онази вечер десертът беше шарлота с праскови и тя падна под масата от смях. Кое е смешното ли? Няма нищо смешно - аз се казвам Шарлота. И какво от това? Да не би да са ме питали как искам да се казвам и да не би да съм виновна, че дядо ми е бил дипломат във Франция и баба ми е французойка, а? А тая тъпачка пък се казва Мария - като всяка втора жена на света! А днеска ме нарече Шаро и всички се смяха, даже и пелтека Ванчо. Ама и на Гаро ме е яд, защото аз се обиждам заради него когато разказват вицове за арменци, а той се смя, когато шантавата Мария ме нарече Шаро, застана на четири крака и започна да лае като куче. Гадна кучкарка! А Гаро спря да се смее чак когато тя започна да вика "Шаро и Гаро! Шаро и Гаро!" и да се търкаля по земята. И не отиде да я рита заради мен, а заради себе си. Егоист!
Отсреща един дебелак по потник се е втренчил в мене. Дразни ме. Има дебели космати ръце, чак ме догнусява. А пък че мирише гадно разбирам когато се доближава до мене:
- Имаш ли огънче? - гласът му дудне над главата ми. Чак сега забелязвам, че държи цигарена кутия. Поглеждам го и той безмълвно се объща и се връща на мястото си. Ако имаше опашка щеше да я подвие. Но продължава да ме гледа втренчено. Идиот!
Къде ли е Гаро? Самотна съм без него. Нищо, че често ме ядосва, нищо, че всеки път ме води все на едно и също място с едни и същи хора. Нищо, че всеки път ми носи сок в бяла пластамасова чашка. Минаваме все по един и същи път - облян от светлина. Понякога край пътя има дървета, а друг път големи улични лампи. Защо е така незнам, а Гаро знае, но не иска да ми каже. Нали ви казвам, че е егоист! И фукльо. Написах му едно стихотворение, той обеща да пази тайна, а пък се раздрънкал пред лудата Мария и тя пак ми се подиграва. А тя не може правилно да говори, камо ли да напише нещо!
- Имаш ли огънче? - дебелакът с косматите ръце пак се е довлякъл. Да не би на челото ми да пише: "Абонирана за малоумници"? Поглеждам го и той изчезва, трябва да му се признае, че разбира само от поглед. Не като Гаро. Той понякога загрява страшно бавно. А понякога изобщо изключва - глееда в една точка и мълчи. Питам го какво му е, а той не помръдва, изобщо не ме чува. В такива моменти ме е страх. Иде ми да го разтърся, за да се събуди, но той не спи, а гледа с широко отворени очи някъде през мен. Като че ли ме няма там. И от това най-много ме е страх - че не ме вижда! А пък аз съм тук! Не може да не ме вижда, няма право да не ме вижда! Какво ще правя ако Гаро спре изобщо да ме вижда? Аз не мога без него!
- Имаш ли огънче? - отново дебелакът.
- Разкарай се, бе, идиот! Нямам огънче! Отказах цигарите! Махай се! Махай се! - продължавам да му крещя, а той гледа стреснато и отстъпва заднишком. Чувствам как ме заболяват краката и ръцете от тропане и удряне по масата. И наистина този дебелак е суперизнервящ с неговото огънче. Да ми се маха от главата, че...
Изведнъж две силни ръце ме хващат и ме стивсват да не ритам и да не удрям. Една едра длан ми запушва устата, двама мъже с бели дрехи ме влачат, после почти ме носят на ръце право към вратата. Покрай мен преминават бързо физиономиите на лудата Мария, на дебелака с косматите ръце, на Ванчо...
- Ама какво им става днеска? - гласът на единия мъж достига до мен като че ли през вода - Първо Гаро, сега и тази французойка...И то точно когато докторът го няма...
- Да я носим в изолатора при Гаро, той е спокоен вече...
Изведнъж ми стана хубаво. Защото Гаро е добре и ще бъдем заедно.